7
Даг получи от инцидента на празника в Бьоле незаличими следи в душата си. Бяха му нанесени два белега за цял живот: единият — върху челото, от ножа, другият — в съзнанието му.
Първоначално той се страхуваше да не би човекът да умре, както мислеха мнозина и затова нямаше желание да вижда никого. Мислеше си, че тогава хората наистина ще имат правото да го нарекат убиец, и това му беше непоносимо. Когато научи, че здравето на мъжа се е подобрило, той беше толкова щастлив, колкото никога досега в живота си. Тъмните облаци, надвиснали над него след посещението на ленсмана, се разсеяха и се отвори нова страница в живота му.
Един ден той си сложи ските и изчезна за дълго време в гората.
Напоследък се бяха появили кръвожадни вълци в горите на Бьорндал и затова никой не се осмеляваше да поеме далеч от вкъщи по затрупаните със сняг горски пътища. Даг беше от друго тесто човек. Сам се смяташе за най-опасния гост в гъстата гора. Вместо с пушка, която трябваше да зарежда, той предпочиташе да си служи с майсторски изкована брадва, защото в неговите ръце тя се превръщаше в най-сигурното и унищожаващо всичко оръжие. Бе присъствал лично при изковаването на тази брадва, защото искаше да му е по мярка като размер и тегло. После поработи допълнително по нея, като я изпили, наостри и излъска както желаеше. За образци му послужиха няколко стари бойни секири, останали от най-древни времена и наследени от прадедите Бьорндал. Сега те отдавна висяха, окачени по стените на голямата зала, с почерняла кръв както по стоманата, така и по дръжките.
Но не само брадвата беше нещо важно за безопасността му в гората. Ските — също. Беше си направил сам ски — къси и леки, приспособени за плавно плъзгане между дърветата, удобни за преминаване през пресечени от скали и потоци местности. Нямаше друг по-ловък и опитен скиор от Даг.
По-бърз е от птиците в небето, така казваха за него хората, които бяха го виждали.
Този ден той се изкачи на връх Елгколен. Даг се подпря на едната щека, свали дебелата си кожена шапка и леденият вятър заигра в косите му, които късните косо падащи слънчеви лъчи правеха да изглеждат като от злато. Слепоочията му пулсираха под лентата, обхващаща челото и ушите му, дъхът му се превръщаше в бяло облаче от скреж.
Погледът му беше зареян високо над горите, към огненочервения и замъглен от наситения с ледени частици въздух слънчев диск, слязъл до хоризонта. Гледаше тази красота, но не я виждаше, обхванат от тягостни мисли.
Да допусне да се озове толкова близо до това страшно нещо, убийството. Почти да се сдобие с името убиец и полицейски белезници. От сега нататък трябваше да следи строго за постъпките си, да се научи да се самоконтролира. Трябваше да благодари на Бог, който го беше спасил от позора и който не беше позволил да се случи най-лошото, само защото Даг беше удрял жестоко и безпаметно хора, без да мисли за последствията. Не, никога вече нямаше да допусне да се самозабравя от гняв. И все пак, колко подли и низки бяха тези от равнината. Сцените от онази страшна нощ отново се появиха с всички подробности пред него.
Досещаше се за долните клевети, които се разпространяваха за Бьорндал, но те му се виждаха несъразмерно, недостатъчно значимо основание за разразилата се онази нощ агресия, съпроводена с крясъци, обиди, вадене на ножове, развихрила се към него демонична омраза.
Не можеше да се примири с мисълта, че омразата на онези хора се бе изляла с такава сила върху него, който не бе им сторил зло. И красивото му и чисто лице с горди и благородни черти, в чиито очи обикновено играеше жив, весел пламък, днес беше помрачено от горчилка и гняв.
Дори бяха понечили да го унищожат завинаги, бяха убедили представителя на властта, че той е истински престъпник, който трябва да бъде окован и откаран с белезници. Не, не, занапред няма да отвръща с физическа разправа, нито ще ги мрази и преследва по един или друг начин. Не, те бяха твърде слаби физически, очите им се подуваха, челюстите им се чупеха, телата им се осакатяваха. Не бяха достойни противници в подобни битки.
Гъвкавата му и стройна фигура се изправи на върха, а разведреният му поглед се спря на червения слънчев диск.
Завистта.
Да, само и единствено завистта беше тази, която подхранваше враждебността към него и семейството му. Завистта заради тяхното добре уредено имение и заради техните каруци с великолепни коне, заради успешната им търговия в големия град. Да, те бяха бесни от завист, защото виждаха как расте богатството и силата на тези жители на планините, които в тяхното високомерно съзнание бяха осъдени да живеят бедно и като полудиваци.