Обеща да донесе остатъка от дълга следващата седмина, но Даг бързо го прекъсна.
— Може да изчакаш половин година, до следващия срок! — Гласът му вече не звучеше толкова грубо като преди, но беше твърд и уверен.
19
Една светла февруарска привечер Аделхайд бе застанала до остъклената врата на спалнята си и гледаше към селището.
На перилата на терасата няколко врабченца кълвяха зърното на един сноп, който тя бе наредила да сложат предишния ден, а други засищаха глада си от парчето сланина, вързано там за тях. Все пак и тя имаше нужда от някаква компания. Днес бе осъществила малка разходка, но вятърът беше ужасно мразовит. Не беше онова обичайно, просторно свистене, а непрестанни пориви, режещи като нож, и страховити тласъци. Сигурно горе в планините се бе развилняла ужасна буря, а това бяха само някои нейни пориви, промъкнали се през горите, но прерязваха човек чак до мозъка му.
Погледът на Аделхайд се спираше върху птичките и след това се насочваше по-надалеч, към селището. Синкав сняг плуваше във въздуха край къщите, а зад Хамарбьо снежните вихрушки се издигаха като ледени стълбове между къщите, като всеки път, преди да се спуснат, застиваха неподвижно. Големи снежни повеи се надигаха от северната страна на всички постройки, а по почистените, но заледени пътища навятият сняг беше струпан на купчини.
Неочаквано Аделхайд живна. От посоката на Хамарбьо идваше кон с шейна. Леля Елеоноре бе идвала предишния ден, следователно не можеше да бъде тя. Шейната прекоси селището и пое по пътя нагоре към имението. Конят затъваше с копита дълбоко в навятия сняг, но там, където пътят бе равен, шейната се движеше леко. Сега Аделхайд видя един кочияш отзад на шейната. Следователно беше шейна от Корсвол — вероятно беше посещение от града, но кой можеше да има такава важна работа, че да тръгне на път в този студ?
Аделхайд беше много изненадана, когато видя от прозореца на всекидневната как старият Холдер се появи пред къщата с шейната. Синът му, който беше три години по-възрастен от Даг, беше идвал в Бьорндал за погребението на Стария Даг. Този старец беше връстник на Стария Даг и тогава не се бе чувствал достатъчно добре, за да дойде. А сега идваше насред тази мразовита зима.
Изведнъж Аделхайд си спомни как един път Стария Даг й беше казал, че делата на Холдер отиват на зле. Много трудно изплащал парите за дървения материал, както и за останалите доставки. А пък тази година леля Елеоноре бе научила покрай оживената си кореспонденция с града, че търговските къщи там фалираха една подир друга.
Това посещение не вещаеше нищо добро, но тя посрещна на вратата стареца с усмивка, а той си беше останал все същият галантен джентълмен. След няколко кратки фрази, изразяващи съжаление, че Стария Даг е трябвало да си отиде така неочаквано, той рече на Аделхайд, че е съхранила младостта и красотата си.
Даг дойде след малко, дадоха на госпожица Крюсе ключа за голямата ракла в спалнята и трапезата беше сложена в чест на чичо Холдер — тържествено, със сребърни прибори и красива бяла покривка. Макар че беше само братовчед на майка му, Даг от дете бе свикнал да го нарича чичо; той винаги бе носил със себе си живот, добро настроение и подаръци, затова Даг имаше слабост към него. По време на храненето върху лицето на Холдер се настани умора и тежест, а усмивката му беше насила. Все пак беше вече на преклонна възраст.
Когато след храна седнаха във всекидневната, Холдер погледна няколко пъти към вратата на кабинета и най-после рече с несигурен старчески глас:
— Бих желал да поговоря насаме с теб, Даг.
Даг се сепна изненадан и го погледна въпросително, но го покани в кабинета. Аделхайд остана да седи, без да помръдва, в мъчително напрежение. Когато врата се затвори след тях, тя рухна и седеше с наведена глава и невиждащ поглед.
Даг трябваше да научи онова, което Стария Даг й беше споделил. Неин дълг беше да му каже. Дали да отиде да почука на вратата и да помоли Даг да излезе? Не, това би изглеждало твърде странно. По-добре щеше да бъде да го извика настрана след това, като приключат разговора си вътре. Не би могло да стане нещо непоправимо още на момента. Тя стана и отиде в стаята си. Там в нея нахлу леден страх, усещане за надвиснала опасност.
В камината на кабинета пламтеше буен огън. В това мразовито време коминът отвеждаше дима мощно, като дори на моменти бучеше.
Денят неусетно изтичаше. Даг седеше в люлеещия се стол, подпрял лакът на бюрото и извърнал лице към огъня, както обикновено, когато вечер приключваше вписването в книжата. Холдер бе седнал от лявата му страна, в един от най-масивните столове от работилницата на Йорн Мангфолди. Част от лицето му беше обърнато към огъня, другата половина — към Даг.