Тя се бореше и блъскаше ума си, чудеше се дали не го бе засегнал нейният въпрос за парите, дадени на Холдер, и дали той не бе си направил заключението, че тя е била влюбена в парите му и затова се е оженила за него. Ала тя отдавна беше видяла омразата в погледа му — още преди този разговор между тях. Допусна, че е разбрал за годежа й с друг; но не, не можеше да предположи, че е била влюбена в стария аптекар. Тя потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в отчаянието си, а зад него се спотайваше пламъкът на страха, денем и нощем…
Една вечер, тъкмо се бе приготвила да си ляга, тя дочу как някой бе дошъл до външната врата, тя се отвори и затвори, и… да, това бяха неговите стъпки — през преддверието и залата, после в спалнята, но в стъпките не личеше неговият обикновено твърд, забързан ход, в тях имаше тежка умора… Беше дванадесетата вечер, откакто бе поел към гората.
Без да знае защо, тя се приближи до огледалото и… видя в него застиналото лице на баба си. Дръпна се уплашена назад — толкова изморена и измъчена беше станала тя заради грижите и страданията напоследък. Беше остаряла, без сама да разбере, че се е случило…
Какво беше й казал Стария Даг? Да — когато нещо не е така, както трябва, да поговори с леля си Елеоноре, защото леля й е умен човек.
Умен, да. Аделхайд изтръпна при мисълта за откровеният тон, с който говореше леля й, но сега беше необходимо да го направи и Аделхайд трябваше да отиде утре с коня си в Боргланд, за да изтърпи всички всевъзможни строги укори, които можеха да бъдат направени, стига да имаше някакъв изход от този пъкъл.
За Даг нямаше за какво да се страхува повече, поне тази вечер, и тя мигом заспа — за пръв път от дълго време насам.
20
Портата на Боргланд се отвори и леля Елеоноре се появи на прага, като отправи приятелски и загрижен поглед към Аделхайд, която слезе от седлото и се заизкачва по стълбището, а слугата отведе коня й.
Аделхайд бе освежена от продължителния си сън през нощта, от спокойствието, което й донесе завръщането на Даг, както и от ездата на чист въздух. Следящият, изпитателен поглед на леля Елеоноре я накара да върви колкото е възможно по-напето, мина през коридора и влезе в синята стая, която утринното слънце осветяваше през леките завеси на големия прозорец.
— Не, моля те, Аделхайд — смъмри я весело леля й, — на какво прилича това? Не трябва да ходиш по този начин! Зрял човек си, скоро ще си на четирийсет, а пък летиш, летиш като… да, да не говорим за това.
Едва ли можеше да се намери някой, на който да му се усмихва по-малко, отколкото на Аделхайд днес, но тя се почувства длъжна да опъне лицето си в усмивка. Леля й беше готова винаги да утеши или да насърчи околните, особено откакто се чувстваше господарка на Боргланд.
„Ако човек живее радостен от рано сутрин до късно вечер, не би му било простено, ако в него няма и грам радост в повече, за да даде и на останалите“ — бе обяснила веднъж тя, когато Аделхайд се бе изненадала на вечно доброто й настроение.
Леля Елеоноре постави за себе си един стол и нагласи за Аделхайд възглавниците на канапето.
— Аз самата щях да идвам утре у вас, за да поговоря с теб за онова, което ти тежи на сърцето — рече тя, възвърнала сериозността си. — Докато стъкмя в другата стая нещо да се почерпим, ти ако искаш си поплачи, за да не прекъсваме после разговора си.
Като каза това, леля Елеоноре излетя от стаята, поглеждайки съчувствено още веднъж, от вратата, стъписаното лице на Аделхайд.
Лелята влезе след малко с чай, сладкиши и конфитюр и постави подноса на масата:
— При изражението, изписано на лицето ти, най-добре да не прибягваме до услугите на прислужничката, за да нямаме любопитстващи свидетели. — След като наля чая и отпиха от него, тя седна, права като свещ, срещу Аделхайд. — Давай, разказвай. Сега затворих всички врати, така че никой не може да дойде. Следователно нещата засягат теб и Даг.
Аделхайд вдигна глава с почуда.
— Не, не — каза леля й, а гласът й звучеше и сериозно, и шеговито, — човек трябва да бъде много по-глупав от мен, за да не види, че двамата правите живота си труден един за друг. Известно ми е, че си се сблъскала и преживяла доста трудни моменти. И не е необходимо да подхранваш и увеличаваш още повече своето и чуждото нещастие, както правят повечето хора, а след това говорят за обективната реалност. Достатъчно умна си, за да не трябва да се държиш така. Мислиш си, че ще е по-добре, ако се опиташ да сложиш край и ти се ще да обсъдиш с мен това сега.