Леля Елеоноре се опитваше да бъде ту шеговита, ту сериозна, за да я предразположи да говори. Нежните й, пълни със загриженост думи, ръката, с която нежно милваше рамото и косата на племенницата си, развълнуваха сърцето на Аделхайд, като й припомниха за безгрижните дни от детството, когато леля й пристигаше да ги види и внасяше яркост, топлина и светлина в скования, хладен живот при баба й. И изведнъж Аделхайд започна да й разказва. В началото избягваше същността на нещата, но леля й изключително умело я насочи към онова, което измъчваше най-дълбоко душата й и тя отвори цялото си сърце пред нея. По принцип винаги сдържаната леля се приближи до Аделхайд прегърна я с ръка и се приведе напред, като че се страхуваше да не пропусне и най-малката подробност, а очите и изражението й следяха разказа на Аделхайд така живо, сякаш самата тя зависеше от тях.
Госпожица Рамер притежаваше заверен документ от Стария Даг, че може да живее в Боргланд, докато е жива, и всички нейни права и задължения бяха подробно описани в документа. Беше изрично уточнено, че е длъжна да се грижи за брат Лоренц до смъртта му, а също така бяха уточнени и всички права, ако се случеше Малкия Даг да поеме Боргланд още докато е жива. При всички случаи тя трябваше да бъде осигурена, бе казал Стария Даг. А ако желае да обръща от време на време внимание на Аделхайд и Даг и на синовете им, докато е жива и докато те растат, беше достатъчна отплата.
Да, госпожица Рамер беше здраво стъпила в Боргланд, но тя не беше от хората, които приемат нещо, без да се отблагодарят, и бе запомнила последните думи на Стария Даг. Самата тя имаше особена дарба за нещо — а именно да бди над близките си.
Чувстваше се задължена както по отношение на Аделхайд, така и към желанието на Стария Даг — това означаваше и към Младия Даг, — и въпреки цялата обич, която изпитваше към племенницата си, беше успяла да не позволи на чувствата си да стоят над принципите й. Сега в това не се съмняваше нито за миг, това бе по-важно от всеки друг път.
Когато Аделхайд завърши разказа си, казвайки й за жестоките думи на Даг, че не е била влюбена в него, когато е дошла като негова жена, леля Елеоноре кимна с глава в знак на съгласие и рече съвсем тихо, сякаш мислеше на глас:
— Абсолютно е вярно.
— Какво? — Аделхайд потрепна, все едно се пробуди от някакъв сън и я изгледа ужасено.
— Абсолютно е вярно — спокойно повтори леля й, без да се притесни от силното възмущение на Аделхайд.
— Но какво се опитваш да ми кажеш? — Аделхайд се опита да стане, но Елеоноре постави ръка на рамото й и я спря.
— Остани спокойно на мястото си, Аделхайд. Нещата са крайно сериозни и ние трябва основно да ги обмислим.
Госпожица Рамер го заяви тихо, но решително. Аделхайд я следеше с немигащи, ужасени очи.
Аделхайд беше стъписана. Какво точно имаше предвид тя?
Слънцето вече се беше вдигнало високо и падаше сега от юг върху гърба на Аделхайд и тялото на леля Елеоноре.
Госпожица Рамер кимна два-три пъти сериозно и си пое дълбоко дъх, като че бе отнесена толкова далеч от мислите си, че бе забравила даже да диша.
— Да, така е — рече тя и примигна, като гледаше покрай Аделхайд към източния прозорец — Такъв е животът. Всички забравяме най-близкия си човек.
— Какво имаш предвид? — успя да каже накрая Аделхайд.
— О, бях се замислила за нещо друго — рече Елеоноре, все едно не беше там духом.
— За друго нещо ли?
Аделхайд бе в пълно недоумение. Бе дошла, изтерзана до смърт от болка и отчаяние, за да излее душата си, като се надяваше да получи утеха и разбиране. А вместо това слушаше сега, че леля й намира за абсолютно вярно най-абсурдното нещо, което можеше да съществува на света, и веднага след това се бе замислила за друго нещо.
— Да — рече леля Елеоноре и си сипа чаша студен чай, — за друго нещо и… все пак точно за това, за което говориш ти.
Тя отпи от чая си, вероятно искаше да спечели време, за да събере мислите си.