— Наистина ли мислиш, че не съм обичала Даг? — произнесе Аделхайд с треперещ от ужас глас.
— Да, нещо такова — гласеше лаконичният отговор.
— И че това е било, защото съм обичала себе си?
— Всички ние правим такива неща точно тогава, когато смятаме, че обичаме другите, но не за това си мислех в този момент.
— Но за какво мислиш, кажи ми най-накрая?
— За Стария Даг.
Аделхайд се срина в канапето като ударена от мълния, но за миг се изправи отново, с отчаяни движения и жестове, разплака се и дълго време не можа да се успокои. Накрая бе принудена поне да седне.
— Помисли върху това насаме, когато се поуспокоиш — рече леля й.
След дълго мълчание и подсмърчане в кърпичката си Аделхайд тихо попита:
— Мислиш ли, че Даг смята точно това?
— Едва ли е мислил за нещо друго.
— Но защо?
— Точно за това искам да поговорим сега. Доста елементарно е, но не знам откъде да започна.
Леля Елеоноре се бе изправила; започна да се разхожда напред-назад, насочи за миг поглед към заснежения пейзаж отвън, където южните хълмове бяха започнали леко да се изпъстрят с разтопени места, побутваше тук-там вещите в стаята и сложи дърва в огъня. Най-накрая отново седна.
— Обърнала ли си внимание колко много напоследък Даг заприличва на баща си?
— Да…
— С годините той все повече ще заприличва на него. Не само като външност. Очевидно има същите предпочитания, каквито имаше и стария, но никога не е имал възможност да прояви силата и волята си. Замислила ли си някога върху това?
— Не.
— Виждала съм подобни неща през младостта си на село, при селяните, а после и в града, в семействата на търговци. Когато синът е принуден всеки ден и час да търси начин да покаже възможностите си, а на пътя му е застанал силен баща, синът остава в сянка. Истинският мъж се нуждае да поеме отговорност, дори тя да е само за дома му, за жена му и децата. Чувството за отговорност е една от най-силните опори в живота на мъжа, то го предпазва от много неща, на които при случай би се поддал. Вземи за пример Стария Даг: човек би си помислил, че голяма част от неговата някогашна жестокост е била само жажда за господство. В основата си обаче това е било само старото чувство на отговорност, унаследено от рода му, отговорност за онова, което се случва около него, и това чувство той го е засилил до крайност, вкарвайки цялата си енергия като млад. И сама би могла да ги откриеш в емоциите и колебанията му в по-късните му години, как те постоянно са били задвижвани от мисълта за отговорността му. Сега обаче идва грешката. Заради всичката си грижа за останалите той е забравил най-близкия си човек, както често го правим всички ние. Известно ти е, че родителите твърде малко говорят с децата си за своите душевни борби. Затова всеки е принуден да започва живота си съвсем отначало и затова именно човечеството така бавно върви напред. Стария Даг е бил забравил или пък просто не е видял, че синът му отдавна вече е пораснал и възмъжал, без да може да разгърне най-мощната сила в себе си: наследеното от баща му, вкоренено дълбоко в целия им род чувство на отговорност. Вярно е, че Даг работеше в горите и се занимаваше с дървения материал, но винаги следваше нарежданията на баща си. Не бе поемал истинска отговорност. Вероятно дори не е забелязвал това, но дълбоко в себе си е чувствал, макар и неосъзнато, тази празнота, като тя го е карала да се чувства несигурен и отчужден на живота, нещо, което сега ти е известно. Злополуката с него в планината вероятно не е била само вследствие на мъката заради смъртта на децата, но отчасти е била и едно отчаяние от самия себе си. Усетил е да се ражда и да покълва в него някакво чувство за отговорност към децата и ето че то му е било отнето изведнъж. След инцидента ти и Стария Даг заподозряхте, че може би той има психически проблем. И това тогава стана причина двамата да се обедините против него. А ти все повече и повече отстъпваше пред инстинкта в себе си да се държиш все по-здраво и по-здраво за Стария Даг, като все по-малко се опитваше да изпълниш дълга си: да си запазиш доверието на своя съпруг. Така той е загубил и мъничкото отговорност, която е имал към теб. Гледаш ме ужасено, Аделхайд, но не казвай нищо, докато не довърша. Смяташе, че правиш всичко необходимо, като свиреше и пееше, когато той се прибираше вкъщи и когато не отбягваше от съпружеските си задължения. Но ти се държеше с него като с малко момче и постепенно все по-явно. Ти продължаваше да разговаряш с баща му, когато мъжът ти се връщаше от гората, никога не го запитваше как е прекарал и не показваше никакво съпричастие и интерес към него. Самата аз го забелязвах, но смятах, че е резултат от прекомерната ти свенливост, която не ти позволява да бъдеш нежна в присъствието на външни хора, но след твоята днешна изповед, ми стана съвсем ясна връзката между нещата. Проумяваш ли сега защо погледът на Младия Даг бе винаги неприязнен, като те виждаше постоянно край Стария Даг? Той е имал огромна нужда от любов — опора, както никой друг. Но вместо това ти спомагаше само за увеличаване на несигурността му. Казвам ти всичко това не за да те укоря, а да ти кажа искрено мнението си. Като се има предвид всичко, което ти си преживяла, и с такъв баща — да, прости ми, че съм длъжна да ти кажа това — съвсем естествено е, че заради твоя страх от живота един толкова стабилен човек като Стария Даг ще те притегля изключително към себе си. Вероятно това е започнало още при първото ти гостуване по Коледа и откакто вие двамата станахте съвсем близки, с доверие един към друг, ти си била много по-щастлива, отколкото си съзнавала, дори и тогава, когато си мислела, че ти е мъчно за Даг. Към стария е била насочена твоята обич. Докато Даг никога не я е имал.