Личната й вина за мрака в душата на Даг, за което бе казала леля й, събуди в нея опустошителен страх заради всичко онова, което можеше да я заплашва от неведомите дълбини на неговата същност, наследена от един стар, суров род…
Тя се стресна, вдигна глава и се заслуша. Дали не чу шум, като че ли някой си сваля ските от краката си отвън до постройката и после ги изправя до вратата? Да, някой се доближи до вратата — и това бяха стъпките на Даг, но не уморени и провлачени, както при последното му връщане вкъщи, а леки и бързи. Забързаният му ход припомни на Аделхайд толкова много неща. Тя болезнено се плесна с ръце и стисна устни. Чу как Даг си съблече сакото, мина през кабинета и отиде там, където живееше — до кухнята; после го чу как се върна назад, събу ботушите си, сложи дърва в камината, чу как дойде слугиня от кухнята и звън на чаши. Това означаваше, че той щеше да пие нещо горещо, както обичаше Стария Даг, когато е бил навън в по-студено време.
Заслушана, тя не долови нито един несигурен звук. Там се бе върнал увереният в себе си господар на имението, завещано от Стария Даг, господарят, който се бе върнал от своите гори и бе седнал пред собствената си камина.
Това провокира в нея страстно желание да разтовари убийственото си страдание и да върне истинския си живот. Тихо отиде до вратата, докрай вслушана и в най-малкия звук.
След неочакваната атака и изненадана от заключението на леля си, че е обичала Стария Даг, тя не бе успяла тогава да възрази по някакъв начин. Но нещата не бяха изцяло такива, не бяха толкова прости, колкото си мислеше леля й. След това нейно заключение мислите й се бяха лутали като между стените на затвор, но постепенно тя започна да ги освобождава.
Плашеше я изясняването с Даг — като човек, на който предварително е прочетена присъдата. Сега обаче бе обхваната от мъчителен страх, че той може да стане и да се прибере в стаята си, преди тя да е слязла долу и да се е изяснила с него. През изминалите дни се бе грижила за косата и дрехите си толкова много, както рядко през живота си, затова сега отиде набързо до огледалото, приглади косата си и оправи белия тегел на гърдите и раменете си.
Преди да хване дръжката на вратата, тя се поколеба за миг. Беше длъжна да бъде твърда, да събере силите си. Не трябваше да действа емоционално. Отвори вратата, затвори я тихо и заслиза по стълбището, без да бърза прекалено.
Даг беше седнал на мястото, на което седеше преди Стария Даг — целият осветен от пламъка. Аделхайд не успя да види в лицето му никаква следа от зловещия, страшен израз, нито пък дори някаква черта от изражението, който му придаваше неспокоен и нещастен вид, какъвто той имаше напоследък, преди да избухне в него дивата омраза. Сега видя едно спокойно и замислено лице, но в него личеше такава твърда суровост, такава студенина на волята, че тя изтръпна.
Когато тя стигна до последното стъпало, Даг се изправи, без на лицето му да трепне нито един мускул, и понечи да излезе.
— Не можеш ли да останеш за малко? Бих желала да поговоря с теб.
Аделхайд изрече това тихо и в него се долавяше болка.
Даг застина прав, подпрял се с лявата си ръка на масата. Изправен по този начин пред сянката си върху стената, той й се видя по-едър, отколкото друг път. И с по-широки рамене. Белегът на бузата му се открояваше в светлината на огъня, изопнат и дълбок, като изобразяваше едва забележима дъга надолу към ъгълчето на устата му. Изглеждаше като остатък от горчива усмивка.
Аделхайд направи няколко крачки от стълбището напред към светлината и застана близо до него. Ръцете й бяха скръстени, главата — вдигната. И днес, като някога, тя се чувстваше като случаен гост. Даг беше част от всичко тук още от първия си дъх, във вените му течеше кръвта на онези, които бяха изградили това имение преди незнайно много време. А тя бе пристигнала преди няколко години като възрастен, вече изграден човек, без да има корен тук. Стария Даг беше нейната опора на това място, но си беше отишъл, а с него и нейната опора.
Беше решила да си вземе сбогом, преди да се върне в уединението на стаята си или да замине за Боргланд.
Искаше да бъде честна към Стария Даг, към Даг и към себе си, тогава да приключва всичко.