Той бе категорично решил да удари с юмрук по масата и да заяви на Холдер лаконично и ясно, че няма повече какво да очаква от Бьорндал — нито пари, нито стока. Но като съпостави днешното състояние тук със спомените от детството си — как бе преживял тук с баща си, майка си и леля Дортея хубави моменти сред празничен блясък, сърцето му се сви в гърдите.
Дали баща му щеше да каже тук „не!“, ако сега беше на негово място? Баща му със своите много по-ярки спомени от него?
По пътя той си беше мислил, че просто не трябва да оставя повече нещата в сегашното им състояние, дори и да иска. Носеше отговорност за много хора, за имението си и за семейството си. И без това беше много трудно да се справят с всичко и да успяват в тези трудни времена. Едри земевладелци бяха принудени през последните години да напуснат бързо именията си.
Но и да изкара всичко това на публична продажба и да види как Холдер губят цялото си имущество, съвестта не му позволяваше.
Даг върза коня си, като му сложи торба с овес, и се изправи, едър и широкоплещест, за да огледа старата търговска къща с всичките й стълбища и пристройки. Сигурно мнозина от прадедите му често бяха заставали така в този двор, но едва ли някой от тях бе преживявал такъв мъчителен момент като него сега.
От кантората насочиха Даг към горния етаж. Една прислужница го отведе до салона. На Даг му беше известно, че тук някога бе живяла майка му, но не знаеше, че преди близо половин век родителите му се бяха обяснили и решили да живеят заедно тъкмо в тази стая.
Вратата се отвори и Холдер влезе със зачервено лице. Не стъпваше достатъчно уверено на краката си и поздрави братовчед си с широки жестове, като го засипа с дълги и подробни обяснения и вести за нови фалити в Лондон, както и с всякакви извинения. Прислужницата донесе вино и чаши, Холдер наля и надигна чашата си. Даг не докосна своята.
Холдер пак напълни чашата си и я изпи като предишната.
— Е, донесе ли пари? — рече той непринудено и с известно снизхождение.
Даг гледаше пред себе си и от време на време поглеждаше към него.
— От колко имаш нужда?
Другият изрече толкова голяма сума, и то само като първоначална, че Даг мигновено изтрезня и забрави всичките си емоции. Холдер продължи да говори непринудено и безсмислено, като вмъкна, че така може да направи страхотна сделка, след която отново ще си върне предишното положение. Но Даг трябвало да му даде назаем още една подобна сума и тогава търговската къща „Холдер“ щяла да възкръсне в целия си предишен блясък. И точно Холдер бил този, на когото било предопределено да направи това. Баща му бил прекалено дребнав и заради това всичко се било влошило. Човек трябвало да знае какво да прави, когато му се предостави големия шанс в живота, и… трябвало да действа мащабно.
Даг се надигна.
— Аз дойдох да искам пари — рече той хладно. — Какво ще отговориш на това?
Холдер се сепна и се сгуши в креслото, оставайки дълго време така в недоумение. После се облегна назад, окопити се и отпусна мързеливо ръце върху подлакътниците, като изпружи крака грубо напред.
— Тук никой не може да иска нищо, няма нищо тук.
През последните години Холдер бе взимал заеми само от Даг, така че той можеше сега да изиска всичко, което беше останало. Даг каза на адвоката своите искания. Беше приготвен документ, според който двадесетгодишният син на „младия Холдер“ трябваше да се опита внимателно да продължи търговията на дребно в магазина, но всяка търговия на едро трябваше да бъде завинаги преустановена. Всички помещения, с изключение на няколко стаи за бащата и сина, трябваше да се дадат под наем. Ако не успееха по този начин да се справят със ситуацията, цялото им имущество щеше да бъде обявено за публична продажба. Адвокатът се засмя, когато приключиха с изготвянето на документа.
— Това трябваше да бъде направено още по времето на баща ви — рече той.
Така по-голямата част от богатството, което някога бе прехвърлено от дома Холдер в Бьорндал, отново беше върната.
23
Един ден в късната есен на 1830 година Даг седеше във всекидневната.
Той прибра документите, които лежаха пред него, когато видя, че Аделхайд идва, и така разгърна книгата, която беше до него, че да ги покрие.
Полъхът на изтеклото време се бе отразил върху Аделхайд. Повторното й разцъфване бе отминало бавно с годините и тя отново бе леко скована в ежедневието, заради което хората стояха настрана от нея.