Аделхайд се изпъна назад в креслото и се загледа в Даг. Никога не бе го чувала да казва толкова много неща наведнъж — явно дълго време беше мислил върху тях. Усещаше и че през цялото време я осъждаше. Затова последните му изречения, насочени към нея, не бяха неочаквани, но въпреки това я заболя, а последните му думи бяха като истинска присъда за нея.
Беше разбрала, дори го беше записала, как майката на Даг се е грижила за всички, които са имали нужда от помощта й — строга и сурова, когато е било нужно, но изпълнена с доброта, която се е усещала във всичките й дела.
Аделхайд явно беше мислила върху думите на Даг, защото вечерта, вече в леглото, каза:
— Не мисля, че някой би приел, ако започна да се държа като майка ти.
— Не е вярно — отговори категорично Даг.
Аделхайд замълча продължително и когато заговори, гласът й звучеше съвсем необичайно:
— Но какво да сторя?
Дълго мълчание, след което дойде отговорът на Даг:
— Ако станеш такава, че близките ти се осмелят да разговарят с теб, тогава и другите ще ги последват. Има толкова много неща, за които те на драго сърце биха разговаряли с теб, защото си умна и образована. Има твърде много грижи около децата и животните, проблеми заради болести или в ежедневието, но ти ще трябва да покажеш, че имаш състрадателно, добро сърце. В противен случай никой няма да посмее да се приближи до теб.
Така и Даг й каза същите думи, които Стария Даг много пъти беше казвал. Самата тя го бе споделила с Даг, вярвайки в себе си, че има добро сърце. А сега й бе съдено да чуе тъкмо от него тези студени думи.
— Мислиш ли, че нямам сърце? — най-после успя да каже тя на пресекулки.
— О, напротив, имаш, но е замръзнало — отвърна Даг.
Аделхайд се замисли върху това, като едва не се изпоти, и през тази нощ, на четиридесет и осем години, тя най-сетне проумя, че винаги бе имала състрадателно сърце, но само към себе си, никога към другите.
Продължи да размишлява и осъзна, че си е мислела, че е над другите, а той е бил широко скроен, чувствал се е сред останалите като сред равни. Струваше й се, че пропада. Погледна безпомощно, както тогава, при пътуването й до Рьойсла.
По принцип Аделхайд беше добър човек, но обикновен. Бе виждала много хора да страдат заради дългове, да изнемогват от бедност, от която никога в живота си не успяваха да се избавят. Но да тръгне някой, да обиколи с файтон и да освободи просто така други хора за цяла една година от този кошмар, това беше нещо, което беше отвъд представите й. Никога не бе чувала на някого да му е хрумнала подобна идея, излизаща далеч извън нормалното човешко поведение.
Тя вероятно силно бе обичала Даг през тези хубави години, но никога не бе чувствала нещо подобно на това, което чувстваше сега. През изминалата година я навестяваха спомени и тя се сравняваше с майка си и баба си, припомни си за това и сега, когато започна все повече и повече да потъва в размислите си, докато главата на Даг почиваше върху възглавниците. Последните му думи, че сърцето й е замръзнало, още отекваха в ушите й.
Нямаше и следа от обичайния й глас, когато тя най-после рече сковано:
— Какво трябва да направя?
Не й се наложи да чака за отговора:
— Да стопиш леда и да се покажеш пред близките си, останалото ще се случи от само себе си.
Аделхайд бе имала намерението веднъж преди много години да помага на госпожица Крюсе и се беше умилила от тази мисъл. Но всичко си бе останало само в границите на доброто намерение, както с толкова много неща при нея…
Два дни след разговора между Даг и Аделхайд в имението дойде един мъж от юг и пожела да говори с Даг.