Даг дръпна едно от чекмеджетата на шкафа и извади от там връзка документи. Бяха същите, които се намираха пред него — със същите мисли — в онзи ден през есента, когато Аделхайд влезе и той ги покри с книгата.
Сега ги сложи в джоба си, затвори чекмеджето и застина в размисъл. След това се приближи до прозореца, отвори го и погледна навън в пролетната вечер. Пролетта обаче още я нямаше. Наистина, в началото на месеца имаше няколко дни меко време, през които ледът в реката и във вътрешността на горските езера беше започнал да се пропуква и бе дошло времето за раздвижване на ледовете, но след това отново бе станало мразовито и пак бе настъпило време за шейни, а сега се дочуваше далечният рев на реката и прашенето на леда.
Той пое опияняващия дъх на суровото време — на идваща пролет и сняг, и се изправи. Трябваше вече да осъществи намерението си и да отиде в града, при адвоката. Сутринта щеше да тръгне.
Има тайни в ума на човек, за които не подозират дори и най-близките му хора.
Аделхайд имаше чувството, че вътре в Даг има нещо, дълбоко под всичко онова, което тя познаваше. Тя имаше ключа към тази тайна пред себе си, но не го забелязваше.
Трима души бяха събудили Стария Даг от дълбокия му сън, като и тримата Даг ги познаваше, бяха оказали влияние и върху него — през младостта му, когато се оформя мисленето на човек, а всичко по-нататък в живота е пътуване обратно, толкова дълго, колкото умът е още свеж.
Тримата бяха: майката на Даг с нейната сърдечност, леля Дортея с нейните чувствителност, внимание и грижи и стария капитан Клинге с възгледите му за човешките бедност и нещастие.
Даг бе бродил из горите, но не бе пропуснал да види смазани от мъка хора, идващи в имението да просят милост и тръгващи си още по-смазани — в суровото време на баща му. И той не бе в състояние да пропусне изражението в очите на леля Дортея и на капитан Клинге, които имаха дързостта да кажат мнението си на Стария Даг за хората, които идваха и си отиваха.
С изострените си сетива Даг бе видял от поведението и делата на баща си много повече, отколкото предполагаха всички, и бе размишлявал върху тях през хилядите часове в гората край нощния огън.
Никой не може да зърне по планинските височини или в горите повече прояви на човешка дребнавост, от тези, които е донесъл със себе си, а светогледът му може да станат по-ясен, когато застане там, нависоко.
Даг бе един от най-мълчаливите хора на света и никой не подозираше колко много разсъждава върху това, което е видял. Той се усмихна с тъжна полуусмивка при спомена за нощта на Скарфиел, когато баща му бе изрекъл тези думи:
— Алчността на тези, които са имали превес над другите, тя прави живота на повечето хора така непоносим.
Той не можеше да сподели това с Аделхайд, но светогледът му трябваше да бъде изразен — и то на дело, преди да бъде описан с думи.
Даг затвори прозореца и се насочи към залата, но неочаквано спря в средата на стаята.
Бе застинал, с посивяла коса над челото, близо петдесетгодишен, но като в младостта си… почти.
25
Хората се стичаха от всички страни.
Мостът го нямаше.
И най-лошото беше, че на него бе имало едно хлапе.
Група деца си бяха играли на прогнилия мост, на момчетата винаги им се иска да бъдат там, където има напрежение.
Отдавна никой не минаваше по моста, а по-разумните предупреждаваха, че през пролетта заради движението на ледовете водата ще го отнесе, толкова прогнил е; но точно това привличаше децата. Мостът си стоеше от край време там, трябваше да издържи и днес. И така се стигна до инцидента.
Всички останали се бяха спасили на брега, когато мостът изтрещял, но малкият Ивер Тиернбротен, който пропуснал момента да побегне, беше паднал, но бе успял да се вкопчи за една заледена подпора в средата на реката и сега не можеше да се придвижи нито напред, нито назад — под него се носеше придошлата река, а ледени късове се удряха в останките от моста и създаваха въртопи. След моста в реката имаше бързей, който притегляше леда към себе си, а надвисналите останки от моста и оцелелите подпори се клатеха, заплашвайки всеки миг да се стоварят и да бъдат отнесени от водата.