— Ще се направи достатъчно, за Бог, да!
След това отпусна юздите и камшикът шибна коня.
Като вихър шейната се спусна надолу, вдигна снега във въздуха и тръгна по леда на реката.
Копитата на коня изчаткаха върху леда и пръски вода излетяха високо в небето, единият крак беше във водата, но трите бяха на повърхността и той се понесе вихрено над реката.
Даг се наведе надясно извън шейната, посегна с ръката си навън, сграбчи момчето и го притисна към себе си, тогава… руините на моста не издържаха. Конят, шейната, ледът и подпорите, всичко се сгромоляса в бързея и потъна в реката като дим…
Никой не знаеше, че е гледал това с отворени очи, но всички го видяха.
Мина доста време, преди някой да може да се помръдне, но изведнъж всички се засуетиха и се втурнаха един след друг надолу по брега на реката.
Един мъж бе достатъчно запазил присъствие на духа си, за да впрегне каруцата си и да поеме на север, за да извести хората там.
Много каруци и хора със запалени факли излязоха от Бьорндал през нощта. За да могат да претърсят и двата бряга под светлината на факлите, те се разделиха в началото на селището, като едната група мина реката през северния мост.
Аделхайд излизаше от стаята си отново и отново на терасата, като продължително се взираше със съсредоточен поглед в мрака към тъмните склонове на Хамарбьо.
Вече мислеше да се прибере, когато съзря слаба светлинка високо в гората. Светлината изчезна, след това се появи отново и тя ясно видя, че това бяха факли. Те се приближаваха бавно — о, толкова бавно — надолу по склона. Аделхайд затвори очи и залитна назад към вратата, но се съвзе и отново се загледа. Когато те завиха към двора на Хамарбьо, светлината се плъзна по къщите на поляната.
Но те не продължиха. Защо спряха там?
Когато сякаш чу звук от камбана, като ехо от звъна при погребението на Стария Даг, тя се чу да прошепва между камбанните удари:
— Взимат Ун за нощно бдение. Даг е мъртъв.
Малкия Даг беше този, който забеляза на едно затънтено място в реката лицето на баща си, заедно с Мартин Хогер нагази във водата и двамата извадиха Даг заедно с детето, което той все още държеше прегърнато с едната си ръка.
На лявото слепоочие на Даг имаше рана от ледено парче или кол; този удар вероятно бе причинил смъртта според Мартин, в противен случай той навярно е щял да изплува с детето. Даг и друг път бе минавал с шейна по лед, както и друг път бе потъвал. Той вероятно е бил наясно колко опасно е, но не е могъл да издържи да гледа детето там във водата, прецени Мартин и след малко добави.
— Даг беше толкова състрадателен, какъвто не се среща.
Не само Ун беше по пътя за къщата. Някой бе отишъл в Боргланд, при госпожица Рамер. Хората бяха преценили, че вероятно Аделхайд ще има нужда от нея.
Когато лелята отиде в стаята й, Аделхайд лежеше на пода в несвяст.
Едва на третия ден Аделхайд бе в състояние да слезе с нея в старата кухня. Ун бе наредила да положат Даг тук „Защото е живял най-много в това помещение“ — каза тя, но вероятно имаше и друга причина.
Поддържаха огън в огнището, докато дойде Аделхайд.
Даг лежеше на леглото, като дясната му страна беше към помещението, а лявата — към стената. Светлината на огъня хвърляше топъл блясък върху красивото му лице.
Аделхайд си спомни една нощ отпреди двадесет години, когато се бе промъкнала тук в обиталището на едно пораснало момче.
Стоя неподвижно и дълго го гледаше, преди да се срине изведнъж върху леглото.
До долния край на леглото стоеше Ун Хамарбьо със застинало лице. Тя наближаваше седемдесетте, но изпълняваше неуморна задължението си — така, както Старата Ане го беше правила.
На вратата застана госпожица Рамер. Беше на седемдесет и две години, състарена и доста по-занемарена от преди. Косата й беше бяла, а гласът й — сух и старчески, но тя все още откровено с всеки.
Отиде до Аделхайд, когато сълзите й утихнаха за момент, хвана я за ръка и я вдигна.
— Над мъж като Даг не трябва да се плаче. Той пожертва живота си заради друг… човек не може да се издигне по-високо от това.
Аделхайд си спомни предсказанието на Ане Хамарбьо, за което бе чела в записките на майката на Даг, и се обърна още веднъж от вратата, като се вгледа продължително в лицето на Даг, което блестеше от отблясъка на огъня в мрака над леглото.