Роза стана.
— Ще дойдеш ли в петък?
Кимнах.
Тя ме погледна.
— Нали знаеш какво стана?
— Естествено.
А дори не предполагах какво бе станало, но нямах и никакво желание да питам. Така бях свикнал тук от годината; в която бях пианист. Това винаги беше и най-удобно. Създадох си и привичката да говоря на „ти“ с всички момичета. Другояче не вървеше.
— Сервус, Роберт.
— Сервус, Роза.
Поседях още малко. Но не изпитвах онова истинско сънно спокойствие както обикновено, когато „Интернационал“ бе за мен един вид неделен роден дом. Изпих още чаша ром, погалих котката и си тръгнах.
Цял ден се шлях из улиците. Не знаех какво да правя и никъде не се застоях дълго. Надвечер отидох в нашата работилница. Кьостер беше там. Работеше около кадилака. Преди известно време го бяхме купили на старо за смешно ниска цена. Сега го бяхме поправили основно, а Кьостер искаше да му придаде и някакво изящество. Това беше спекула. Надявахме се на добра печалба. Съмнявах се, че сделката ще бъде изгодна. В тия лоши времена хората предпочитаха малките коли, а не такива автобуси.
— Ще останем на сухо, Ото — казах аз.
Но Кьостер бе пълен с надежди.
— Със средна кола човек остава на сухо, Роби — заяви той. — Купуват се евтини коли, а също и много скъпи. Все още се намират хора, които имат пари. Или искат да бъдат богати в очите на другите.
— Къде е Готфрид? — попитах аз.
— На някакво политическо събрание.
— Побъркан! Какво ли търси там?
Кьостер се засмя.
— Сам не знае. Навярно пролетта подклажда някакви желания у него. Тогава той все търси нещо ново.
— Възможно е — казах аз. — Дай да ти помогна малко.
Туткахме се около автомобила, докато притъмня.
— Хайде, край за днес — каза Кьостер. Измихме се. — Знаеш ли какво имам тук? — попита той и потупа портфейла си.
— Какво?
— Билети за бокса тази вечер. Два. Ще дойдеш ли с мене?
Бавех се с отговора. Той ме погледна учуден.
— Щилинг ще се боксира — каза той — срещу Валкер. Ще бъде интересна борба.
— Вземи Готфрид — предложих аз и сам се намирах смешен, че не исках да отида с него. Но нямах особено желание — не знаех защо.
— Имаш ли нещо предвид? — попита той.
— Не.
Кьостер ме погледна.
— Ще се прибера — казах аз. — Ще пиша писма и ще уредя едно-друго. И с това трябва да се позанимае човек…
— Да не си болен? — попита той загрижено.
— О, не. Може би пролетта въздействува и на мен.
— Е, добре. Както желаеш.
Вървях бавно към къщи. Но когато седнах в стаята си, не знаех с какво да се заловя. Безцелно започнах да снова насам-натам. Сега вече не разбирах защо всъщност ми се искаше да се върна тук. Накрая излязох на коридора, за да посетя Георг. Натъкнах се на госпожа Залевски.
— Я виж ти — каза тя изненадана. — Вие тук?
— Трудно бих оспорил това — отвърнах малко раздразнен.
Тя поклати глава.
— Не сте излязъл? На света стават и чудеса!
Не стоях дълго при Георг. След петнадесет минути се върнах обратно. Помислих си дали да не пийна нещо. Но не ми се пиеше. Седнах до прозореца и се загледах към улицата.
Над гробищата здрачът размахваше прилепови крила. Профсъюзният дом се извисяваше на фона на небе, зелено като незряла ябълка. Навън уличните лампи вече светеха, но още не бе се стъмнило съвсем и те сякаш зъзнеха в полумрака. Взех да търся сред книгите си листчето с телефонния номер. В края на краищата можех поне да позвъня. Дори обещанието да бе направено с половин уста. Вероятно сега девойката не си беше в къщи.
Отидох в преддверието при телефона, вдигнах слушалката и казах номера. Докато чаках отговор, почувствувах как от черната фунийка се надига някаква мека вълна, едва осезаемо очакване.
Девойката беше у дома си. Когато изведнъж долових нейния плътен, малко дрезгав глас да звучи някак призрачно в къщата на госпожа Залевски, сред глави на глигани, миризма на масло и дрънкане на кухненски съдове и тя да говори тихо и малко бавно, като че ли обмисля всяка своя дума, лошото ми настроение в миг изчезна. Сложих слушалката, след като, вместо само да се осведомя, бях уговорил среща за в други ден. Неподозирано, всичко започна да ми изглежда вече не толкова тъпо. „Пощурял“ казах си аз и поклатих глава. После вдигнах още веднъж слушалката и позвъних на Кьостер.
— Билетите още ли са у теб, Ото?
— Да.
— Добре. Тогава ще дойда да гледаме заедно бокс.
След състезанието бродихме известно време из нощния град. Улиците бяха светли и пусти. Фирмите на магазините блестяха. Витрините бяха осветени безцелно. В една имаше голи восъчни кукли с изрисувани глави. Изглеждаха призрачни и извратени. Редом блещукаха разни накити. Следващият универсален магазин бе облян от бяла светлина като катедрала. Витрините преливаха от надиплена пъстроцветна лъскава коприна. Пред едно кино стърчаха сиви, изнемощели от глад фигури. До тях грееше витрината на магазин за хранителни продукти. В нея бяха издигнати кули от консервни кутии, сочни ябълки „Калвил“ — положени върху памук, тлъсти гъски се полюляваха на една връв като бельо на въже, имаше кафяви, кръгли хлябове, твърди, трайни салами, а до тях блестеше букет от нежножълти и розови ивици филе от сьомга и различни видове лебервурст.