Седнахме на една пейка близо до градината. Беше хладно. Луната висеше като дъгова лампа над сградите. Бе късно след полунощ. Наблизо работници бяха издигнали палатка на уличното платно. Работеха по трамвайната линия. Компресорите съскаха и рояци искри излитаха над приведените тъмни фигури. Наблизо димяха казани с катранен асфалт, напомняха походни кухни.
Всеки бе потънал в мислите си.
— Смешно — каква неделя, Ото, нали?
Кьостер кимна.
— Всъщност човек е много доволен, когато тя си отиде — казах аз.
Кьостер сви рамене.
— Може би човек толкова е привикнал да върви по един утъпкан път, че дори и малкото свобода го смущава.
Вдигнах яката си.
— Всъщност това не говори ли нещо против нашия живот, Ото?
Той ме погледна и се усмихна.
— Нещо съвсем друго вече си е казало думата срещу него, Роби.
— Така е — съгласих се. — И все пак…
Ослепителната светлина на компресорите пръскаше зелени отблясъци върху асфалта. Осветената отвътре палатка на работниците изглеждаше като топъл, малък прислон.
— Мислиш ли, че във вторник кадилакът ще бъде готов? — попитах аз.
— Навярно — каза Кьостер, — защо?
— А, просто така…
Станахме да се прибираме.
— Днес съм като побъркан, Ото — казах аз.
— Случва се всекиму — отвърна Кьостер, — спи добре, Роби!
— Ти също, Ото!
В стаята си постоях още малко, не легнах веднага. Неочаквано тази килия вече не ми харесваше. Полилеят беше грозен, светлината твърде ярка, креслата — изтъркани, линолеумът — неутешимо безцветен, умивалникът, леглото, над него картината на битката при, Ватерло… — всъщност не можеш да въведеш тук благовъзпитан човек, казах си аз. Жена пък и да не помислиш. Най-много някоя проститутка от „Интернационал“.
III
Във вторник сутринта седяхме на двора пред нашата работилница и закусвахме. Кадилакът беше готов. Ленц държеше в ръка някакъв лист хартия и ни гледаше победоносно. При нас той беше шеф на рекламата и току-що прочете на Кьостер и мен обявлението, което бе съчинил за продажбата на автомобила. То почваше с думите „С луксозна кола в отпуск по южните брегове“ и беше нещо средно между стихотворение и химн.
Ние с Кьостер мълчахме известно време. Необходимо ни бе първо да се съвземем след пороя от цветисти фантазни словоизлияния. Ленц смяташе, че сме сразени.
— Има поезия и замах, нали? — гордо попита той. — Във века на практичността човек трябва да е романтик, в това е играта. Противоположностите привличат.
— Но не и когато се отнася до пари — възразих аз.
— Хората не купуват автомобили, за да си влагат парите, момчето ми — обясни нелюбезно Готфрид. — Те купуват автомобили просто за да харчат пари. Оттук именно започва романтиката, най-малкото за деловия човек. За мнозинството тя дори се изчерпва с това. Как мислиш, Ото?
— Знаеш ли… — поде Кьостер внимателно.
— Защо да се впускаме в дълги приказки — прекъснах го аз. — Това е обявление за курорт или за козметичен крем, не и за автомобил.
Ленц отвори уста.
— Момент — продължих аз. — Ти ни смяташ за предубедени, Готфрид. Затова предлагам да попитаме Юп. Това ще е глас народен.
Юп беше нашият единствен служещ, момче на петнадесет години, един вид чирак. Обслужваше бензиновата помпа, грижеше се за закуската и вечер почистваше. Беше дребен, обсипан с лунички и имаше най-големите щръкнали уши, които съм виждал. Кьостер обясняваше, че ако Юп падне от самолет, нищо няма да му се случи. Благодарение на тези уши щял плавно да се приземи.
Повикахме Юп. Ленц му прочете обявлението.
— Би ли се интересувал от такава една кола, Юп? — попита Кьостер.
— Кола ли? — отговори той с въпрос.
— Не става дума за скакалец, нали?
Аз се засмях.
— Естествено кола! — промърмори Готфрид.
— Има ли автоматични скорости, горен разпределителен вал и хидравлични спирачки? — осведоми се невъзмутимо Юп.