Водещият търга почна да предлага нещата. Първо предметите от оборудването. Те не донесоха големи суми. Инструментите също. Тогава дойде ред на таксито. Първото предложение беше триста марки.
— Четиристотин — каза Гуидо.
— Четиристотин и петдесет — предложи след дълго колебание един мъж в шлосерска блуза.
Гуидо повиши на петстотин. Чиновникът питаше наоколо за повече. Мъжът с блузата мълчеше. Гуидо ми смигна и вдигна четири пръста.
— Шестстотин — казах аз.
Гуидо поклати глава и обяви седемстотин. Продължих да наддавам. Гуидо отчаяно ме следваше. При хиляда открито ми правеше заклинателни знаци и с пръсти ми сочеше, че бих могъл да спечеля още сто. Предложи хиляда и десет. При хиляда и сто той беше зачервен и враждебен, но изквича хиляда сто и десет. Качих на хиляда сто и деветдесет и допусках, че ще предложи хиляда и двеста. Тогава мислех да спра.
Гуидо беше вече бесен. Той се гневеше, защото се видя принуден да даде повече отколкото смяташе, и неочаквано повиши на хиляда и триста. Съобразих бързо. Ако действително мислеше да купи, той положително би престанал на хиляда и двеста. От желание да ми отмъсти, сега той искаше да ме принуди само да повиша предложенията си. От разговора ни съдеше, че имам за граница хиляда и петстотин и не виждаше никаква опасност за себе си.
— Хиляда триста и десет — казах аз.
— Хиляда и четиристотин — наддаде Гуидо бързо.
— Хиляда четиристотин и десет — отвърнах аз колебливо. Страхувах се, че можех да остана последен.
— Хиляда четиристотин и деветдесет! — Гуидо ме гледаше победоносно и подигравателно. Бе убеден, че добре ме е наредил.
Издържах на неговия поглед, мълчах. Водещият търга попита първи път, втори път и после вдигна чукчето! В момента, когато с удар обяви, че колата остава на Гуидо, победният израз от лицето на този купувач се смени от безпомощно учудване. Загубил самообладание, той пристъпи към мене.
— Допусках, че искате…
— Не — казах аз.
Той се оборави и се почеса по главата.
— Дявол да го вземе, трудно ще ми е да обясня това на фирмата! Мислех, че ще качите до хиляда и петстотин. И все пак този път поне ви измъкнах таратайката от ръцете!
— Така и трябваше — казах аз.
Гуидо не ме разбра. Едва когато видя Кьостер да се задава, той изведнъж проумя всичко и се хвана за косата.
— Господи, нима колата е принадлежала на вас? Ама че магаре, глупаво магаре, съм бил! Така да ме извозят! Да ме вземат за дръвник! Човече, Гуидо, това ли доживя! Да се уловиш на най-стария трик! Е, сложи му пепел! Най-хитрите момчета винаги хлътват в най-плитката яма. Следващия път няма да се оставим!
Той седна на волана и потегли. Гледахме след колата и никак не ни беше леко на душите.
Подир обед се яви Матилде Щос. Трябваше да се разплатим с нея за последния месец. Кьостер й даде парите и й предложи да се опита да постъпи като чистачка и при новия собственик на работилницата. Бяхме настанили и Юп при него. Но Матилде поклати глава.
— Не, господин Кьостер, няма да работя. Ставите ми са вдървени.
— Но с какво ще се заловите тогава? — попитах аз.
— Ще ида при дъщеря си. Омъжена е в Бунцлау. Знаете ли къде е Бунцлау?
— Не, Матилде.
— Но господин Кьостер знае, нали?
— И аз не зная, госпожа Щос.
— Чудна работа — каза Матилде, — никой не знае къде е Бунцлау! Толкова хора питах вече за него. А дъщеря ми е омъжена там от дванадесет години. За общински секретар.
— Навярно има такова Бунцлау. Можете да бъдете съвсем сигурна. Щом там живее и общински секретар…
— Е, да. Ама пак е за чудене, че никой не знае де е то, нали?
Признахме, че е така.
— Но защо през цялото това време ни веднъж не сте били там? — попитах аз.
Матилде се поусмихна.
— Там е работата… Ала сега ще ида при децата. Те имат вече четири. И малкият Едуард трябва да е с мене.
— Мисля, че в околността на Бунцлау има много хубава ракия — казах аз, — сливова или нещо такова…
Матилде махна с ръка в знак на несъгласие.
— Та нали там беше работата, я! Зет ми е от ония, от въздържателите, де. Тези хора хич нищичко не пият.
Кьостер извади последната бутилка от празния шкаф.
— Е, госпожа Щос, тогава на прощаване да изпием заедно по чашка ракия.
— Дадено — каза Матилде.
Кьостер сложи чашите на масата и ги напълни. Матилде обърна рома така рязко, сякаш го лисна в сито. Горната й устна потръпваше бързо и мустачките й трептяха.
— Още един? — попитах аз.
— Няма да кажа „не“.
Напълнихме й още една голяма чаша, след това тя се сбогува.
— Всичко хубаво в Бунцлау! — казах аз.