— Много ви благодаря. Но нали е чудно, че никой не го знае, а?
Матилде си тръгна, олюлявайки се. Ние постояхме още известно време в празната работилница.
— Собствено и ние бихме могли да си идем — каза Кьостер.
— Да — отвърнах аз, — Няма какво повече да правим тук.
Заключихме вратата и излязохме. След това взехме Карл. Сега той стоеше в един гараж наблизо и бе изключен от разпродажбата. Отидохме в банката и на пощата и Кьостер плати парите на синдика по несъстоятелността.
— Сега ще ида да спя — каза той, като излезе от пощата. — Ти ще се прибираш ли вкъщи?
— Днес съм свободен.
— Добре, тогава ще мина около осем.
Ядохме в една кръчмичка извън града и потеглихме назад. Бяхме навлезли в първите улици, когато ни се спука едната предна гума. Сменихме я. Отдавна не бяхме мили Карл и аз доста се изцапах.
— Ще трябва да си поизмия ръцете, Ото — казах аз.
Наблизо имаше едно доста голямо заведение. Влязохме и седнахме на маса близо до входа. За наше учудване локалът бе почти пълен. Свиреше дамски оркестър, цареше голямо оживление. Музикантките бяха с пъстри книжни шапчици, неколцина посетители — в маскарадни костюми, книжни серпантини се виеха от маса до маса, балони се издигаха, келнерите забързано сновяха с претоварени табли, цялото помещение беше изпълнено от суетене, смях, и шум.
— Какво има тук? — попита Кьостер.
Едно русо момиче до нас ни посипа с облак конфети.
— Че откъде идвате? — засмя се то. — Не знаете ли, че от днес започва карнавалът?
— Ах, да — казах. — Е, тогава ще си измия малко ръцете.
Трябваше да пресека целия локал, за да ида до тоалетните. За известно време ме задържаха неколцина пияни, които искаха да качат една жена на масата, за да пее. Жената пищеше и се противеше, при което масата се катурна, а заедно с нея и цялата компания. Почаках, докато се освободи пътеката; но изведнъж сякаш ме удари електрически ток. Стоях там изтръпнал и скован, потънаха залата, глъчката, музиката, вече нямаше нищо, останаха само неясни, движещи се с лек шум сенки, ала отчетливо, ужасно остро и ясно оставаше една маса, една-единствена маса, а на нея млад човек с накривена шутовска шапчица на главата, обвил с ръка пияно момиче, стъкловидни глупави очи, много тънки устни, а под масата, светложълти, биещи на очи, лъснати до блясък кожени гамаши… Някакъв келнер ме побутна. Продължих като пиян нататък и се спрях. Беше ми страшно горещо, а треперех. Ръцете ми бяха потни. Сега видях и другите хора на масата, чух, че пееха в хор някаква песен и при това с предизвикателни лица чукаха в такт с бирените халби по масата. Отново ме бутна някой.
— Не се изпречвайте тук на пътеката! — промърмори той.
Продължих механично нататък, намерих тоалетните, измих ръцете си, но забелязах това едва когато почти щях да свлека кожата от тях с врялата вода. После се върнах.
— Какво ти е? — попита Кьостер. Не можех да отговоря. — Лошо ли ти е? — попита той.
Поклатих глава и погледнах към масата до нашата, от която ни хвърляше погледи русото момиче. Изведнъж Кьостер прибледня. Очите му се стесниха. Той се приведе напред.
— Да? — попита ме съвсем тихо.
— Да — отвърнах аз.
— Къде?
Погледнах към масата.
Кьостер се вдигна бавно. Сякаш змия се изправяше.
— Внимавай! — пошепнах аз, — не тук, Ото!
С рязко движение на ръката той отхвърли предупреждението ми и тръгна бавно напред. Бях готов да се втурна след него. Някаква жена му сложи зелено-червена книжна шапчица и увисна на шията му. Тя се откъсна от него, без да я бе докоснал, и го изгледа втренчено. Кьостер мина през локала, като описа дъга и се върна пак.
— Няма го вече — каза той.
Станах и погледнах през залата. Беше прав.
— Смяташ ли, че ме е познал? — попитах.
Кьостер сви рамене. Едва сега забеляза книжната шапчица на главата си и я свали.
— Не разбирам — казах. — Не бях повече от една две минути в тоалетната!
— Теб те нямаше тук над четвърт час.
— Какво? — Погледнах още веднъж към масата отсреща. — Другите също са потънали вдън земя. С тях беше и едно момиче, и него го няма. Ако ме е познал, сигурно щеше да се отскубне сам.
Кьостер повика келнера.
— Тук има ли още един изход?
— Да, отвъд, на другата страна, към „Харденбергщрасе“
Кьостер извади от джоба си една монета и я даде на келнера.
— Хайде — каза той.
— Жалко! — обади се русото момиче от съседната маса и се усмихна. — Толкова сериозни кавалери…
Навън вятърът забрули лицата ни. След горещия дим в локала той ни се струваше леден.
— Прибери се в къщи — каза Кьостер.
— Бяха неколцина — отвърнах аз и се качих при него.