Колата потегли. „Прочесахме“ всички улици около кафенето, като се отдалечавахме все повече и повече, но не видяхме нищо. Най-сетне Кьостер спря.
— Измъкна се — каза той. — Но нищо. Сега все някога ще го пипнем.
— Ото — казах аз, — би трябвало да изоставим тази работа. — Той ме погледна. — Готфрид е мъртъв — сам се чудех на думите си, — няма да се съживи от това.
Кьостер все още ме гледаше.
— Роби — отвърна бавно той, — не зная вече колко души съм убил. Но още помня как прострелях един млад английски летец. Оръжието на борда му бе повредено, не се зареждаше и той вече нищо не можеше да направи. С моята машина бях на няколко метра от него и виждах съвсем ясно едно изплашено детинско лице със страх в очите; този бил първият му полет — установихме после, — а той едва на осемнадесет години. В това изплашено, безпомощно, хубаво детско лице от няколко метра аз пуснах картечен откос и черепът се пръсна като кокоше яйце. Не познавах младежа и той не ми беше направил нищо. Тогава изтече много по-дълго време, отколкото друг път, докато превъзмогна случилото се и затисна гласа на съвестта си с проклетото „войната е война!“. Но казвам ти, ако не убия тоя, който погуби Готфрид — застреля го като куче без причина, — тогава случилото се с англичанина би било страшно престъпление, разбираш ли?
— Да — казах аз.
— А сега си иди вкъщи. Трябва да видя как да приключа тази работа. Това е стена. За мене няма път, докато не бъде пометена.
— Няма да си отида вкъщи, Ото. Щом е така, нека поне бъдем заедно.
— Глупости! — отряза той нетърпеливо, — Не мога да те въвлека. — Той вдигна ръка, когато видя, че искам да говоря:
— Ще внимавам! Ще го пресрещна, като е сам, без другите, съвсем сам! Не се бой!
Възбуден, той ме изтласка от седалката и колата веднага се понесе нататък. Знаех: вече нищо не можеше да го задържи. Знаех също защо не искаше да ме вземе със себе си. Заради Пат. Готфрид би взел.
Отидох при Алфонс. Той беше единственият, с когото можех да поговоря. Исках да се посъветвам с него какво бихме могли да сторим. Но Алфонс го нямаше. Едно сънно момиче ми каза, че преди час тръгнал за някакво събрание. Седнах на една маса, за да чакам.
Заведението беше празно. Само над бара гореше малка крушка. Момичето беше седнало отново и продължаваше да дреме. Мислех за Ото и Готфрид, гледах през прозореца към улицата, осветявана сега от бавно издигащата се над покривите пълна луна, мислех за гроба с черния дървен кръст и със стоманената каска над него и изведнъж усетих, че плача. Избърсах сълзите си.
След известно време чух бързи тихи стъпки. Вратата откъм двора се открехна, влезе Алфонс. Лицето му лъщеше от пот. Обадих се.
— Аз съм, Алфонс.
— Ела бързо!
Последвах го в стаята вдясно зад бара. Алфонс отиде до един шкаф и извади два стари военни превързочни пакета.
— Можеш ли да ме превържеш? — каза той и безшумно свали панталоните си. Имаше рана на бедрото.
— Прилича ми на одраскване от куршум — казах.
— Така е — измърмори Алфонс, — хайде, превързвай!
— Алфонс — казах аз и се изправих. — Къде е Ото?
— Отгде да зная къде е Ото? — промърмори той и изцеди раната.
— Не бяхте ли заедно?
— Не.
— Не си ли го виждал?
— Нямам представа. Разнищи втория пакет и го сложа върху раната. Ожулено е само.
Продължаваше да се занимава с раната си, като все си говореше неясно.
— Алфонс — казах, — ние видяхме оня… знаеш де, с Готфрид… Видяхме го тази вечер, и Ото е по следите му.
— Какво? Ото? — Алфонс изведнъж стана много внимателен. — Къде е Ото? Вече няма никакъв смисъл! Той трябва да изчезне!
— Ото няма да изчезне!
Алфонс хвърли настрана ножицата.
— Тръгвай с кола! Знаеш ли къде е? Той трябва да се избави. Кажи му, че с това за Готфрид е приключено. Знаех за онзи по-рано от вас! Нали виждаш? Стреля, но му отбих ръката. После стрелях аз. Къде е Ото?
— Някъде около „Мьонкещрасе“.
— Слава богу! Оня отдавна не живее там. Въпреки това.
Отидох на телефона и поисках пиацата за таксита, където обикновено спираше Густав. Той беше там.
— Густав — казах аз, — можеш ли да дойдеш на ъгъла „Визенщрасе“ и площад „Белвю“? Бързо? Чакам там.
— Речено-сторено. След десет минути съм при теб.
Окачих слушалката и се върнах при Алфонс. Той си обу други панталони.
— Не знаех, че сте обикаляли — каза той. — Лицето му още беше оросено. — По-добре да бяхте седели някъде. За алиби. Може да стане тъй, че да ви питат за това. Никога не се знае…
— По-добре мисли за себе си — отвърнах аз.
— Защо ли? — Той говореше по-бързо от обикновено. — Бях сам с него. Чаках го в стаята. Беше в една градинска къщурка. Наоколо никакви съседи. Освен това стана при неизбежна самоотбрана. Той стреля веднага, с влизането си. Не ми е нужно алиби. Мога да събера цяла дузина, ако искам. — Той ме погледна. Седеше на един стол, влажното му, широко лице бе обърнато към мене, косите — слепнати от пот, голямата уста — извита, а очите му бяха почти непоносими — толкова много мъка, болка и любов — голи и безнадеждни — бяха легнали изведнъж в тях. — Сега вече Готфрид ще намери покой — каза Алфонс тихо и пресипнало. — Имах чувството, че преди той не почиваше в мир.