Занемял стоях пред него.
— Върви сега — каза той.
Излязох през салона. Момичето все още спеше. Дишаше шумно. Вън луната се беше издигнала високо и беше много светло. Отидох на площад „Белвю“. На лунната светлина прозорците на къщите блестяха като сребърни огледала. Вятърът бе стихнал. Всичко се беше смълчало.
Густав се появи няколко минути по-късно.
— Какво има, Роберт? — попита той.
— Тази вечер ни откраднаха колата. Научих, че я видели някъде към „Мьонкещрасе“. Да идем ли нататък?
— Иска ли питане? — Густав пламна. — Какво ли не крадат вече! Всеки ден по няколко коли. Но повечето само обикалят с колата, докато свършат бензина, и тогава я оставят.
— Да, навярно така ще е и с нашата.
Густав ми разказа, че скоро щял да се жени. Малкото било вече на път и нищо не помогнало. Преминахме по „Мьонкещрасе“, а после по нейните пресечки.
— Ето я! — извика неочаквано Густав.
Колата стоеше на една затънтена, тъмна, странична уличка. Слязох, взех ключа си и запалих мотора.
— Всичко е наред, Густав — казах аз. — Благодаря ти, че ме докара дотук.
— Няма ли да пийнем някъде? — попита той.
— Не. Днес не. Утре. Веднага трябва да потеглям, Бръкнах в джоба си, за да му платя.
— Да не си полудял? — попита той.
— И тъй, благодаря, Густав! Да не те задържам! Довиждане!
— Не щеш ли да издебнем и пипнем момчето, което я е откраднало?
— Не, не, положително отдавна се е измъкнало. Изведнъж ме обзе бясно нетърпение.
— Довиждане, Густав!
— Имаш ли още бензин?
— Да, достатъчно! Проверих. И така, лека нощ!
Густав потегли. Изчаках малко, после тръгнах и аз. Излязох на „Мьонкещрасе“ и надолу по нея карах бавно, на трета скорост. Когато се връщах в обратна посока, Кьостер стоеше край един ъгъл.
— Какво означава това?
— Качвай се — казах аз бързо. — Вече не е необходимо да стоиш тук. Алфонс също го е знаел. Той… той го е срещнал.
— И?
— Да — казах аз.
Кьостер се качи мълчаливо. Не седна на волана. Сгуши се до мене някак съсипан и аз продължих.
— Да идем ли у дома? — попитах.
Той кимна. Дадох газ и продължих покрай канала.
Водата се сливаше в една-единствена широка сребърна лента. В сянката складовете на отсрещната страна бяха наситено черни, но улиците изглеждаха трептящо бледи, светлосини, гумите сякаш се плъзгаха по тях като по невидим сняг. Широките барокови кули на катедралата се издигаха зад редиците покриви. Те блестяха сребристозелени във високото, фосфоресциращо небе, в което луната висеше като голяма сигнална ракета.
— Радвам се, Ото, че нещата се стекоха така.
— Аз не — отвърна той.
У госпожа Залевски още светеше. Когато отключих вратата, тя излезе от своя салон.
— Има телеграма за вас — каза тя.
— Телеграма? — попитах учуден. Мислите ми все още бяха заети със случилото се. После схванах и изтичах в стаята си. Телеграмата лежеше по средата на масата, мръснобяла в ярката светлина. Скъсах лентичката, тежест падна на гърдите ми, буквите ми се мержелееха, изчезнаха, отново се появиха, поех си дъх, всичко беше тихо, подадох телеграмата на Кьостер. — Слава богу! Мислех вече…
Тя съдържаше само три думи: „Роби, ела скоро…“ Повторно взех листа. Успокоението се разсея. Страхът се върна.
— Какво може да е станало, Ото? Защо тя не телефонира вече? Трябва да се е случило нещо!
Кьостер постави телеграмата на масата.
— Кога за последен път получи вест от нея?
— Преди една седмица. Не, по-отдавна.
— Поръчай телефонен разговор. Ако има нещо, веднага ще заминем. С колата. Имаш ли разписание на влаковете?
Поисках телефонна връзка със санаториума и взех указателя за разписанието на влаковете от салона на госпожа Залевски. Докато чакахме, Кьостер го отвори.
— Най-удобният влак, който има добра връзка, е утре по обяд — каза той. — По-добре ще бъде да вземем колата и да пътуваме с нея, докъдето е възможно. После пак бихме могли да хванем най-подходящия влак. Положително ще спестим няколко часа. Как мислиш?
— Да, във всеки случай. — Не можех да си представя как ще изтърпя часовете на бездействие във влака.