— Слава богу! — казах, когато се посъвзех. — Мислех, че си на легло.
Тя поклати глава, както я бе облегнала на рамото ми. После се изправи, положи длани на лицето ми и се вгледа в мен.
— Та ти си тук! — шепнеше тя. — Ти дойде!
Пат ме целуна, плахо, сериозно и съсредоточено като нещо, което човек пази да не строши. Почувствувал устните й, аз се разтреперах. Всичко бе протекло много бързо и сега все още не го съзнавах напълно. Още не се чувствувах истински тук; още бях погълнат от пътуването, от моторния грохот, от шосето. Приличах на човек, когото от студ и мрак въвеждат в топла стая. Той има усещане за топлина, вижда светлина, но осезаемото не е стигнало до неговата същност, още не се е стоплил.
— Карахме бързо — казах аз.
Пат не откликна. Тя все още мълчаливо ме гледаше. Нейното сериозно лице имаше някакъв покъртителен израз, нейните очи бяха съвсем близо и ми се струваше, че тя се мъчи да търси и да намери отново нещо много важно. Обхвана ме смут. Положих ръце на раменете й и сведох поглед.
— Ще останеш ли тук сега? — попита тя.
Кимнах.
— Отговори ми веднага. Кажи дали отново ще заминеш, за да зная.
Исках да и отговоря, че сам още не знаех и че навярно след няколко дни ще трябва да отпътувам, тъй като не бих имал пари да остана тук. Но не можех. Не можех, докато Пат ме гледаше така.
— Да — изрекох аз, — оставам тук. Докато си тръгнем заедно.
Лицето й не трепваше. Но неочаквано се озари, като че ли бе осветено отвътре.
— Ах — промълви тя, — аз не бих могла да издържа.
Опитах се през рамото и да разчета температурната таблица, прикрепена към горния край на леглото. Пат забеляза това, бързо изтегли листа от поставката, сви го и го хвърли под леглото.
— Вече е без значение — каза тя.
Забелязах къде падна хартиената топка и реших после скришом, когато Пат няма да ме види, да я прибера.
— Болна ли беше? — попитах.
— Малко. Но вече мина.
— А какво каза лекарят?
Тя се засмя.
— Сега не питай за лекаря. Не питай за нищо повече. Ти си тук, това е достатъчно!
Пат се бе променила. Не знаех дали се дължеше на това, че отдавна не бях я виждал, но ми изглеждаше по-различна отпреди. Движенията й бяха по-гъвкави, кожата й — по-топла, начинът, по който се приближи към мене, бе по-друг, тя вече не беше само едно красиво младо момиче, което трябва да бъде закриляно, беше се прибавило още нещо и докато по-рано често не знаех дали ме обича, сега го долавях, тя нищо не криеше вече, беше по-жива и ми бе по-близка откогато и да било, по-жива, по-близка, по-красива, по-ощастливяваща, но по странен начин и будеща по-голямо безпокойство.
— Пат — подхванах аз, — налага се да сляза бързо. Кьостер е долу. Трябва да видим къде ще пренощуваме.
— Кьостер? А къде е Ленц?
— Ленц — повторих аз. — Ленц остана у дома.
Тя не забеляза нищо.
— После ще можеш ли да слезеш долу? — попитах. — Или ние да се качим?
— Мога всичко. Сега мога всичко. Ще слезем долу, а по-късно ще пием нещо. Ще ви гледам как пиете.
— Добре. Тогава ще те чакаме долу в хола.
Тя отиде до шкафа и извади някаква рокля. Използувах възможността да пъхна в джоба си смачкания температурен лист.
— И така, Пат!
— Роби! — Тя ме настигна и обви ръка около врата ми. — Всъщност исках да ти разкажа толкова много неща!
— И аз на теб, Пат. Но нали ще имаме време за това? Цял ден ще си разказваме. Утре. В началото не тръгва така изведнъж.
Тя кимна.
— Да, ще си разкажем всичко. Тогава цялото време, в което всеки от нас бе сам, вече няма да е време, през което сме били разделени. Тогава ще знаем всичко един за друг и ще ни се струва, че винаги сме били заедно.
— Но ние не бяхме сами — казах аз.
Пат се усмихна.
— Аз бях. Аз нямам толкова много сила. За мен беше по-лошо. Когато съм сама, не мога да се утешавам с мисли. Тогава зная, че съм сама и нищо повече. По-лесно е да бъдеш сам без любов. — Все още се усмихваше. Това беше някаква стъклена усмивка; макар плътно легнала върху лицето на Пат, тя беше прозирна.
— Пат — казах аз, — мое храбро момиче!
— Отдавна не съм чувала тези думи — каза тя, а очите й бяха пълни със сълзи.
Слязох долу при Кьостер. Куфарите вече бяха извадени от колата. Бяхме получили две стаи една до друга в пристройката.
— Погледни — казах аз и му посочих листа с температурната крива. — Как варира!
Минахме по скриптящия сняг й се заизкачвахме по стълбището.
— Питай утре лекаря — каза Кьостер. — Само от температурната крива нищо не може да се види.