— Аз виждам достатъчно — отвърнах, смачках листчето и отново го пъхнах в джоба си.
Измихме се. Тогава Кьостер влезе в моята стая. Изглеждаше така, сякаш току-що бе станал от сън.
— Трябва да се облечеш, Роби — напомни ми той.
— Да. — Сепнах се от своя унес и извадих нещата от куфара си.
Върнахме се в санаториума. Карл още стоеше от вън. Кьостер бе покрил радиатора с едно одеяло.
— Кога ще се връщаме, Ото? — попитах аз.
Той се спря.
— Аз мисля да замина утре вечер или в други ден сутринта. Ти нали ще останеш?…
— Но как бих могъл? — отвърнах аз отчаян. — Парите ще ми стигнат най-много за десет дни. А и за Пат санаториумът е платен само до петнадесети. Трябва да се прибера и да печеля. Тук навярно не им е потребен толкова лош пианист.
Кьостер се приведе над радиатора на Карл и вдигна одеялото.
— Ще се погрижа да имаш пари — каза той и се изправи. — Затова спокойно можеш да останеш тук.
— Ото — казах, — аз обаче зная какво можа да запазиш след разпродажбата. По-малко от триста марки.
— Нямам предвид тях. Ще се сдобия с други. Не се тревожи за това. До осем дни ще ги имаш тук.
— Наследство ли ще получиш? — попитах аз с мрачна ирония.
— Нещо подобно. Разчитай на мене. Все пак сега ти не можеш да си заминеш.
— Да — казах. — Не зная как би следвало да й обясня това.
Кьостер отново метна одеялото върху радиатора на Карл. Гальовно докосна капака. Тогава отидохме в хола и седнахме до камината.
— Колко е часът, собствено? — попитах аз. Кьостер погледна часовника си.
— Шест и половина.
— Интересно — казах аз, — мислех, че е много по-късно.
Пат слизаше по стълбите. Бе облечена в своето късо кожено палто; забърза през хола, за да поздрави Кьостер. Едва сега забелязах какъв загар имаше тя. Кожата й беше с цвета на червеникав бронз и тя почти приличаше на млада, много светла индианка. Нейното лице се бе удължило, а очите й блестяха твърде силно.
— Имаш ли температура? — попитах.
— Малко — отвърна тя бързо, отбягвайки точен отговор. — Вечер тук всички имат температура. То е само защото вие сте дошли. Уморени ли сте?
— От какво?
— Тогава да идем в бара, а? Та нали за първи път имам гости тук горе.
— Има ли и бар?
— Да, малък. Или поне един кът, на който е придаден вид на бар. Това спада към формите на лечение тук. Избягва се всичко, което напомня за болница. Но човек не получава нищо, щом не бива да го получи.
Барът беше пълен. Пат поздрави няколко души. Направи ми впечатление един италианец. Седнахме на маса, която тъкмо се освободи.
— Какво ще пиеш? — попитах аз.
— Коктейл с ром. Такъв, какъвто винаги пиехме в бара. Знаеш ли рецептата?
— Тя е проста — казах аз на момичето, което обслужваше, — по равни части „Бордо“ и ром „Ямайка“.
— Два! — извика Пат. — И един специален. — Момичето донесе две чаши „Порто-ронко“ и едно светлочервено питие. — Това е за мене — каза Пат и прибута към нас чашите с рома. — Салют!
Сложи чашата си, без да е пила, озърна се, посегна бързо към моята чаша и я изпи.
— Ах — каза тя, — колко е хубав!
— Какво си поръчала за себе си? — попитах аз и подозрително опитах светлочервената напитка. Тя беше с вкус на сок от малини и лимон. В нея нямаше нито капка алкохол.
— Много хубаво… — казах. Пат ме погледна.
— Срещу жажда — добавих аз.
Тя се засмя.
— Поръчай още една чаша „Порто-ронко“. Но за себе си, на мене няма да дадат.
Кимнах на момичето.
— Една чаша „Порто-ронко“ и един специален — казах аз. Видях, че по масите доста се пиеше „специален“.
— Днес мога да пия, Роби, нали? — попита Пат. — Само днес! Така както в миналите дни. Нали, Кьостер?
— Специалният е много хубав — отвърнах аз и изпих втората чаша.
— Ненавиждам го! Бедни Роби, ти трябва да пиеш тук нещо по-хубаво!
— Ако поръчаме бързо, ще ми се падне и на мене — казах аз.
Пат се засмя.
— По-късно, с вечерята, ще пия малко червено вино. Втори път поръчахме „Порто-ронко“, после отидохме в трапезарията. Пат беше прекрасна. Лицето й грееше. Седнахме на малка, застлана с бяла покривка маса близо до прозорците.
Беше топло, а долу се намираше селото с блестящи улици, потънали в сняг.
— А къде е Хелга Гутман? — попитах аз.
— Замина — каза Пат след малка пауза.
— Замина? Толкова рано?
— Да — потвърди Пат и аз разбрах какво искаше да каже.
Момичето ни донесе тъмночервено вино. Кьостер напълни чашите. Сега всички маси бяха заети. Навсякъде седяха хора и беседваха. Почувствувах ръката на Пат върху моята.
— Мили — каза тя много тихо и нежно. — Повече нямаше да издържа.