XXVI
Излязох от стаята на главния лекар. Кьостер ме чакаше в хола. Когато ме видя, стана. Отидохме навън и седнахме на една пейка пред санаториума.
— Лошо, Ото — казах аз. — По-лошо, отколкото си го представях със страх.
Група скиори шумно се изниза съвсем близо край нас; между тях имаше няколко намазани с масло жени с цветущо здраве, загорели лица и широки уста с бели зъби. Те викаха един на друг, че били гладни като вълци. Изчакахме, докато отминат.
— Такива естествено живеят — казах аз. — Живеят и са здрави, надживяват камъните. Повдига ми се чак!
— Със самия главен лекар ли говори? — попита Кьостер.
— Да. Той ми обясни всичко с премного уговорки и също с много недомлъвки. Но изводът е, че състоянието й се е влошило. Наистина той твърди, че била по-добре.
— Не разбирам.
— Смята, че ако бе останала долу, отдавна би била изгубена всяка надежда. Тук болестта се развивала по-бавно. И това той нарича: по-добре.
С токовете на обувките си Кьостер правеше черти в твърдия сняг. После вдигна глава.
— Следователно той храни надежда?
— Един лекар винаги храни надежда, това принадлежи към професионалните му качества. Но моята надежда вече е дяволски малка. Попитах го дали би направил пневмоторакс. Каза, че не било възможно. Преди години били й правили веднъж. Сега и двата дроба били болни. Проклятие е това, Ото.
Стара жена с изтъркани шушони се спря пред нашата пейка. Тя бе със синьо, хлътнала лице и угаснали сиви очи, които изглеждаха като слепи. Около врата й бе обвита старомодна боа от пера. Тя бавно вдигна лорнета си и се вгледа в нас. После продължи да влачи крака нанякъде.
— Отвратителен призрак!
— Какво още каза лекарят? — попита Кьостер.
— Обясни ми на какво се дължи вероятно заболяването. Имал много пациенти на същата възраст. Изглежда, последица от войната. Недохранване в годините на развитието. Какво ме интересува всичко това? Тя трябва да оздравее! — Погледнах го. — Естествено той ми каза, че твърде често бил свидетел на чудеса. Именно при тази болест наблюдавал как тя внезапно спира развоя си, инкапсулира се и биват излекувани дори безнадеждно болни. Така говореше и Яфе. Но аз не вярвам на чудеса.
Кьостер не отвърна. Седяхме все тъй смълчани един до друг. Какво бихме могли да си кажем? И двамата бяхме преживели твърде много, за да търсим утеха в думите.
— Тя не бива да долови нищо, Роби — каза най-сетне Кьостер.
— Естествено, не бива — отвърнах.
Продължихме да седим до идването на Пат. Не мислех нищо: не бях дори и отчаян; бях съвсем унил и безчувствен, мъртъв.
— Ето я! — възкликна Кьостер.
— Да — казах аз и станах.
— Ало! — Пат идваше към нас и махаше с ръка.
Тя леко залиташе и се смееше. — Малко съм пияна. От слънцето. След като съм лежала на слънце, винаги се олюлявам, сякаш съм стар моряк.
Погледнах я и мигом всичко се преобрази. Вече не вярвах на лекаря; вярвах в чудото. Тя беше тук, тя живееше, тя стоеше пред мен и се смееше, всичко друго изчезваше.
— Що за израз имат лицата ви? — попита тя.
— Градски, съвсем неподходящ за тук — каза Кьостер. — Не можем да свикнем със слънцето.
Пат се засмя.
— Днес имам хубав ден. Без температура. Позволено ми е да изляза. Да идем ли в селото и да изпием по един аперитив?
— Естествено.
— Тогава хайде!
— Не е ли по-добре да вземем шейна? — попита Кьостер.
— Аз ще издържа — каза Пат.
— Зная — отвърна Кьостер. — Но аз никога не съм се возил на такова нещо. Иска ми се да опитам.
Дадохме знак на един колар и шейната ни понесе по виещия се път надолу към селото. Пред едно кафене с малка слънчева тераса спряхме и слязохме. Там седяха много хора, сред тях открих някои от санаториума. И италианецът от бара беше тук. Викаха му Антонио и той дойде на нашата маса да поздрави Пат. Разказа ни, че миналата нощ неколцина веселяци изтикали леглото на един пациент, както си спял, от неговата в стаята на някаква прастара учителка.
— А защо са го направили? — попитах.
— Той е излекуван и в близките дни си заминава — отвърна Антонио. — В подобни случаи всякога устройват шеги.
— Това е прочутият горчив смях на оставащите, мили — каза Пат.
— Тук, горе, хората стават като деца — додаде Антонио, сякаш се извиняваше.
„Излекуван — помислих си, — един бил излекуван и се връща.“ Попитах:
— Какво искаш да пиеш Пат?
— Мартини, сухо мартини.
Някакво радио засвири. Виенски валсове. Те се носеха из топлия слънчев въздух като леки, светли знамена. Келнерът донесе чашите с питието. То беше много студено и огряно от слънцето, още искреше.
— Приятно е да седиш така, нали? — попита Пат.