— Прекрасно — отвърнах.
— Но понякога и това не може да се издържа — каза тя.
Останахме да обядваме долу. Пат горещо го желаеше. В последно време била принудена постоянно да стои в санаториума — това беше първото й излизане; и смяташе, че би се чувствувала двойно по-здрава, ако би могла да се храни в селото. Антонио обядва с нас. После се върнахме горе с шейната и Пат отиде в стаята си, защото трябваше да лежи два часа. Кьостер и аз изкарахме Карл от гаража и го прегледахме. Налагаше се да сменим два счупени листа на ресора. Служителят в гаража разполагаше с инструменти и ние се заловихме за работа. После сипахме масло и гресирахме шасито. Когато всичко беше готово, изтикахме Карл навън. Опръскан с кал, жалък, той стоеше в снега.
— Няма ли да го измием? — попитах аз.
— Не, не когато е на път — каза Кьостер. — Не му е приятно. — Пат идваше към нас. Изглеждаше топла и освежена от съня. Кучето й подскачаше наоколо.
— Били! — извиках аз. Той наостри уши, но не беше особено весел. Не ме позна и съвсем се смути, когато Пат привлече вниманието му към мене.
— Така е — казах.
— Слава богу, че хората имат по-добра памет. Но къде беше Били вчера?
Пат се засмя.
— През цялото време лежа под кревата. Когато имам гости, изпитва ревност и сърдито се оттегля.
— Изглеждаш чудесно — казах аз.
Тя ме погледна щастлива. После се приближи до Карл.
— Как бих искала отново да поседя в него и да се поразходя с кола.
— Естествено — и попитах — нали, Ото?
— Разбира се. Вие сте с дебело палто, а тук имаме достатъчно шалове и одеяла.
Пат седна отпред до Кьостер, зад ветроупорното стъкло. Карл зарева. Синкаво-бели, газовете от ауспуха се издигаха в студения въздух. Моторът още не бе загрял. Подрънквайки, веригите почнаха бавно да мачкат снега. Със съскане, пукот и ръмжене Карл пъплеше надолу към селото, по главната улица — един вълк, сплашен от тропота на конете и звънтенето на шейните.
Излязохме от селото. В късния следобед по снежната шир играеха червеникави отблясъци, лъх от залязващото слънце. На склона няколко купи сено бяха почти погребани в бяло. Последните скиори се носеха към долината като малки запетайки. При това те минаваха пред червеното слънце, което още веднъж се показа зад възвишението, голямо, като някаква топка от гаснеща жар.
— Вчера оттук ли минахте? — попита Пат.
— Да.
Колата стигна купена на първото възвишение. Кьостер спря.
От височината гледката беше величествена. На идване, когато със звън и грохот минахме оттук в стъклената синя вечер, не бяхме забелязали нищо. Единствен пътят бе погълнал вниманието ни.
Редяха се склон подир склон и откриваха една вълнообразна долина. На бледозеленото небе очертанията на далечните планински върхове бяха остри и ясни. Те имаха златен блясък. И снежните простори под върховете, сякаш изчистени от прах, бяха осеяни със златни петна. С всеки миг склоновете придобиваха разкошна, все по-силна бяло-червена багра, а сенките — по-наситено синя. Слънцето беше точно в пролуката между два бляскави върха, а ширната долина със своите хълмове и склонове внушаваше представата за огромен, безмълвен, величав парад пред някакъв владетел, който е близо до заника си. Виолетовата дъга на пътя се виеше като змия по хълмовете, изчезваше, появяваше се отново, тъмна на завоите, опасваше села, а после се изопваше към седловината на прохода чак до хоризонта.
— Толкова далеч извън селото никога не съм била — каза Пат. — Това пътят за дома ли е?
— Да.
Тя мълчеше и гледаше надолу. После слезе от колата и засенчи с ръка очите си. Така се взираше на север, като че ли би могла да види кулите на града.
— Колко далеч е оттук? — попита тя.
— Приблизително хиляда километра. През май ще слезем долу. Ото ще дойде да ни вземе.
— През май — повтори Пат. — Боже мой, през май!
Слънцето залязваше бавно. Долината се оживи; сенките, които, досега вкаменени, се бяха таили в гънките на планината, почнаха безшумно да се стрелкат и да се катерят нагоре като гигантски сини паяци. Застудя!
— Трябва да се връщаме, Пат — казах аз.
Тя вдигна очи и мигом лицето й бе сломено от болка. Изведнъж прозрях, че тя знаеше всичко. Тя знаеше, че нивга вече няма да премине отвъд безмилостната планинска верига на хоризонта, знаеше го и искаше да го скрие, както ние искахме да го скрием от нея, но за миг бе загубила самообладание и цялата мъка на света бликна от очите й.
— Нека отидем още малко надолу — каза тя, — още съвсем малко.
— Ела — отвърнах аз, след като погледнах Кьостер. Тя се качи отзад при мене, аз я взех в обятията си и метнах одеялото върху двама ни. Колата бавно се спущаше надолу към долината и към сенките.