— Роби, мили — шепнеше Пат на рамото ми, имам чувството, че се прибираме у дома, връщаме се в нашия живот…
— Да — казах аз и изтеглих одеялото чак до косите й.
Стъмняваше се все по-бързо, колкото по-ниско слизахме. Пат се бе сгушила под завивката. Тя мушна ръка на гърдите ми, под ризата, и аз почувствувах върху кожата си нейната ръка, после дъха, устните, а тогава и сълзите й.
Предпазливо, за да не забележи завоя, на площада на следното село Кьостер изви колата в широка дъга и бавно потегли обратно.
Когато отново стигнахме горе, слънцето се бе скрило, на изток, бледа и ясна, луната светеше сред събиращите се облаци. Връщахме се към санаториума, веригите подрънкваха еднозвучно и насичаха снежната покривка на пътя, стана много тихо; седях неподвижен и застинал, усещах сълзите на Пат върху сърцето си, сякаш там кървеше рана.
Само час по-късно седях в хола. Пат беше в стаята си, а Кьостер отиде до метеорологичната станция да се осведоми очаква ли се снеговалеж. Навън едва-едва се бе замъглило, сега луната имаше хало, а вечерта се бе спуснала пред прозорците, мека и сива като кадифе. След някое време се появи Антонио и седна до мене.
През няколко маси от нас седеше някакво гюле в спортно сако от шотландски ръчно тъкан плат и твърде къс голф. Бебешко лице с обърнати устни и студени очи, при това червена и гола кръгла глава, лъскава като билярдна топка. До него слабичка жена с дълбоки сенки под очите и умолителен тъжен израз. Гюлето беше оживено, главата непрестанно в движение, детските ръчици описваха широки дъги.
— Чудесно е тук, горе, просто великолепно! Тази панорама, този въздух, тези грижи за храната! Действително ти е добре…
— Бернхард — каза жената тихо.
— Наистина и на мен ми се иска веднъж да ме поглезят и гледат така! — Мазен смях. — Е, не ми се зловиди…
— Ах, Бернхард — каза жената обезсърчена.
— Е, какво, какво — шумно и весело не млъкваше гюлето. — Тук си като в рай! Как мислиш, какво става долу? Утре отново съм сред бъркотията. Радвай се, че до теб не стига нищо от тези работи. Аз пък се радвам, след като видях, че тук си добре.
— Бернхард, не съм добре — каза жената.
— Но, детко — шумно и добродушно гълчеше Бернхард, — кураж! А какво да кажем ние? Винаги заети с нещо, навред фалити, а пък данъците, е, и все пак човек кара някак.
Жената мълчеше.
— Жизнено момче — казах аз на Антонио.
— И още как! — отвърна той. — Преди два дни е дошъл и със своето: „Тук ти си на чудесно място“ пресича всеки опит на жената да му каже нещо. Знаете ли, той не иска да види нищо, нито нейния страх, нито нейната болест нито нейната самота. Вероятно отдавна живее с някое друго гюле в Берлин, а всеки шест месеца по задължение идва тук на посещение, потрива ръце, покровителствено благоразположен, но загрижен за собственото си удобство. Само нищо да не слуша! Това често се случва тук!
— Жената отдълго ли е тук?
— От близо две години.
През хола минаха група млади хора и се закискаха. И Антонио се засмя.
— Идват от пощата. Изпратили са телеграма на Рот.
— Кой е Рот?
— Този, на когото предстои да замине. Телеграфирали са му, че в неговото родно място има грипна епидемия, затова не бива да заминава, а да остане още тук. Обичайни шеги. Защото те самите остават. Разбирате ли?
През прозореца гледах сивото кадифе на забулените планини. Всичко това не е вярно, мислех си, всичко това не е действителност, не може да е! Пред мен е само една сцена, на която се играе малко на смърт. Страшно сериозно е, когато някой умира! Бих искал да последвам младите хора, да ги потупам по раменете и да кажа: „Господа, нали тук се представя само театрална смърт и на сцената със смъртта вие сте просто весели любители? После ще станете отново и ще се поклоните, нали? Все пак така не се умира, с малко температура и утежнено дишане. Потребни са изстрели и рани, това поне зная.“
— И вие ли сте болен? — попитах Антонио.
— Естествено — отговори той усмихнат.
— Наистина, чудесно кафе! — шумеше гюлето до нас. — Долу изобщо няма такова. Тук е царство на блаженството!
Кьостер се върна от метеорологичната станция.
— Трябва да потеглям, Роби — каза той. — Барометърът е паднал и вероятно тази нощ ще вали сняг. Утре вече няма да мога да мина с колата. Тази вечер все ще успея.
— Добре. Нали поне ще вечеряме заедно?
— Да. Сега бързо ще си стегна багажа.
— Ще дойда с тебе — казах аз.
— Събрахме нещата на Кьостер и ги свалихме долу в гаража. После се върнахме да вземем Пат.
— Ако има нещо, телефонирай ми, Роби — каза Ото.