Кимнах.
— След няколко дни ще имаш парите тук. Достатъчно за известно време. Прави всичко, каквото е необходимо.
— Добре, Ото. — Колебаех се. — У дома имаме няколко ампули морфин. Можеш ли да ми ги пратиш?
Той ме погледна.
— Защо ти са?
— Не зная какво ще стане тук. Може би няма да са необходими. Въпреки всичко все още тая една надежда. Винаги когато видя Пат, но остана ли сам — вече не. Не искам обаче тя да страда, Ото, да лежи така и за нея да няма нищо друго освен болки. Може би в такъв случай тук ще й дадат. Но за мене ще бъде успокоение, че мога да й помогна.
— Само това ли, Роби? — попита Кьостер.
— Само това, Ото. Нищо повече. Иначе не бих ти казал.
Той кимна.
— Останахме само двама — каза той бавно.
— Да.
— Добре, Роби.
Отидохме в хола, а аз се качих да взема Пат. След това хапнахме набързо, защото се кълбяха нови и нови облаци. Кьостер изкара Карл от гаража и го спря пред портала.
— Бъди здрав, Роби! — каза той.
— И ти, Ото!
— Довиждане, Пат. — Той й подаде ръка и я изгледа. — Напролет ще дойда да ви взема.
— Сбогом, Кьостер. — Пат стискаше ръката му. — Толкова се радвам, че ви видях. Поздравете и Готфрид Ленц от мене.
— Да — каза Кьостер.
Тя все още държеше ръката му. Устните й трепереха. И изведнъж Пат направи крачка напред и го целуна.
— Сбогом — промълви тя със задавен глас.
Изведнъж по лицето на Кьостер пробяга светлочервен пламък. Ото искаше да каже още нещо, но се обърна, влезе в колата и в миг полетя стремглаво по завоите надолу, без да се обърне. Гледахме след него. Гърмяща, колата мина по главната улица и се заизкачва по виещия се нагоре път като самотна светулка с увехналожълтите петна на фаровете върху сивия сняг. На високото Карл спря и Кьостер ни махна. В светлината фигурата му тъмнееше. След това той изчезна, но ние още дълго чувахме отглъхващия шум на машината.
Пат се беше привела напред и се вслушваше, докато още можеше да долови нещо. После се обърна към мене.
— Замина и последният кораб, Роби — каза тя.
— Предпоследният — отвърнах, — последният съм аз. И знаеш ли какво съм намислил? Да си потърся друг пристан. Стаята в пристройката вече не ми допада. Не виждам защо да не живеем заедно. Ще се опитам да получа стая близо до твоята.
Тя се усмихна.
— Изключено! Няма да успееш! Как смяташ да го постигнеш?
— Ще се радваш ли, ако го направя?
— Що за въпрос? Би било великолепно, мили! Почти като у госпожа Залевски.
— Добре, тогава ми дай половин час да се потрудя.
— Хубаво. В това време ще играя шах с Антонио. Научих се тук.
Отидох в канцеларията и обясних, че ще остана по-дълго време и че бих желал да имам стая на същия етаж, където живее и Пат. Една възрастна дама без бюст ме погледна възмутена и отхвърли искането ми, като се позова на правилника за вътрешния ред.
— Кой е изготвил правилника за вътрешния ред? — попитах аз.
— Дирекцията — отвърна дамата и докосна с ръка гънките на роклята си. Доста неохотно накрая тя ми съобщи, че в изключителни случаи решавал главният лекар. — Но той не е вече тук — добави тя. — Вечер може да бъде безпокоен вкъщи само служебно.
— Чудесно, следователно ще го обезпокоя служебно — казах аз, — във връзка с правилника за вътрешния ред.
Главният лекар живееше в малка къща редом със санаториума. Той ме прие веднага и без да отлага ми даде разрешение.
— След първата стъпка не си го представях толкова лесно — казах аз.
Той се засмя.
— Аха, явно сте попаднали на старата Рексрот. Още сега ще телефонирам.
Върнах се в канцеларията. Старата Рексрот с достойнство се оттегли, щом зърна предизвикателното ми лице. Уредих всичко със секретарката и поисках от прислужника да пренесе багажа ми и да набави няколко бутилки за пиене. После отидох при Пат в хола.
— Уреди ли? — попита ме тя.
— Още не, но след няколко дни ще смогна.
— Жалко! — Тя събори фигурите на шаха и стана.
— Какво ще правим? Да идем ли в бара?
— Вечер често играем на карти — каза Антонио. — Иде топъл южен вятър, усеща се. В такова време е най-добре да се играе на карти.
— Карти? Пат? — попитах удивен. — Какви игри на карти знаеш? Черен Петър и пасианси ли?
— Покер, мили — заяви Пат.
Засмях се.
— Действително тя умее да играе на покер — каза Антонио. — Само че е безкрайно смела. Блъфира страшно.
— Аз също, тогава да опитаме заедно — казах аз.
Седнахме в един ъгъл и почнахме да играем. Пат съвсем не играеше лошо. Тя действително блъфираше така, че пушек да се вдига. След един час Антонио посочи навън към пейзажа пред прозореца. Валеше сняг. Бавно, сякаш още се колебаеха, едри снежинки падаха почти отвесно.