— Истинско безветрие — каза Антонио. — Ще падне много сняг.
— Докъде може да е стигнал Кьостер? — попита Пат.
— Трябва да е минал главния проход — казах аз. В един миг съвсем ясно виждах пред себе си Карл как се носи с Кьостер през бялата нощ и изведнъж всичко ми се стори някак нереално — че седя тук, а Кьостер е на, път и че Пат бе до мене. Опряла на масата ръката си с картите, тя ми се усмихваше щастливо.
— Хайде, Роби!
Гюлето се завъртя из хола, спря зад нашата маса, и почна благосклонно да следи играта и да се обажда. Вероятно жена му спеше, а той си търсеше забавление. Оставих картите и жлъчно се втренчих в него, докато той се махна.
— Не си вежлив — каза Пат доволна.
— Да — отвърнах. — И не искам да бъда.
Отидохме и в бара и изпихме няколко чаши „специален“. Време беше Пат да си легне. Сбогувах се с нея в хола. Тя се изкачи бавно по стълбите, обърна се и спря, преди да свие по коридора. Аз почаках малко, после в канцеларията поисках ключа от моята стая. Малката секретарка се усмихна.
— Номер седемдесет и осем — каза тя. — Това беше стаята до Пат.
— По разпореждане на госпожица Рексрот ли ми е дадена? — попитах аз.
— Не, госпожица Рексрот е в мисионерския дом — отвърна тя.
— Понякога мисионерските домове са благодат — казах аз и бързо се качих горе. Моите неща бяха вече пренесени.
Половин час по-късно почуках на вратата, свързваща двете стаи.
— Кой е? — извика Пат.
— Полицията по нравствеността — отвърнах. Ключът проскърца и вратата се отвори.
— Ти ли си, Роби? — смаяна изрече със запъване Пат.
— Аз! Укротителят на госпожица Рексрот! Притежателят на коняк и на „Порто-ронко“. — Извадих бутилките от джобовете на халата си. — А сега ми кажи веднага колко мъже са били вече тук.
— Никой освен футболния отбор и в разширен състав — симфоничният оркестър — заяви Пат усмихнато. — Ах, мили, старите времена се върнаха!
Тя заспа на рамото ми. Аз още дълго будувах. В един ъгъл на стаята гореше малка лампа. Снежинките докосваха леко прозореца и в този матов, златистокафяв здрач времето изглеждаше спряло. В стаята беше много топло. От време на време в тръбите на централното отопление нещо припукваше. В съня си Пат се раздвижи и бавно, като прошумоля в колосания калъф, завивката се свлече към пода. Ах, помислих си, каква бронзова, блестяща кожа! Чудото на стройните колена! Нежната тайна на гърдите! На рамото си усещах косите на Пат, а под устните ми туптеше пулсът на нейната ръка.
„И ти си обречена на смърт? — мислех аз. — Ти не бива да умреш! Ти си щастието!“
Внимателно издърпах завивките нагоре. Пат промълви нещо, пак притихна и бавно, в просъница мушна ръката си под тила ми.
XXVII
В следващите дни непрестанно валя сняг. Пат вдигна температура и трябваше да остане на легло. В санаториума мнозина лежаха с температура.
— От времето е — твърдеше Антонио. — Топло и ветровито. Нездраво време.
— Мили, поизлез малко — каза Пат. — Умееш ли да караш ски?
— Не. А и как да умея? Нали никога не съм бил на планина.
— Антонио ще те научи. Това му прави удоволствие. А той те и обича.
— С много по-голямо удоволствие ще стоя тук:
Тя се изправи в леглото си. Нощницата се свлече от раменете й. Те бяха страшно слаби. Страшно тъничък беше и вратът й.
— Роби — каза тя, — направи го заради мене. Не искам да седиш все край болнично легло. Вчера и завчера — беше предостатъчно.
— Седя тук с удоволствие — казах аз. — Нямам желание да излизам навън в снега.
Пат дишаше шумно и аз чувах неритмичен хрип при всяко нейно вдишване.
— В това имам по-голям опит от теб — каза тя и се подпря на лакти. — По-добре е и за двама ни. После сам ще го разбереш. — Тя се усмихваше мъчително. — Днес подир обед и довечера ще можеш да седиш достатъчно тук. Сутрин това ме прави неспокойна, мили. С температура сутрин човек изглежда ужасно. Вечер е съвсем друго. Аз съм повърхностна и глупава, не искам ти да ме виждаш грозна.
— Но, Пат! — Станах. — Е, добре, ще поизляза с Антонио. По обед пак ще бъда тук. Да се надяваме, че с тия дъски няма да си строша всички кокали.
— Ти ще се научиш бързо, мили. — Страхливата напрегнатост изчезна от лицето й. — Много скоро ще се пързаляш чудесно.
— А ти много бързо искаш да ме прогониш оттук — казах аз и я целунах. Ръцете й бяха влажни и горещи, а устните — сухи и напукани.
Антонио живееше на втория етаж. Той ми зае чифт обувки и ски. Станаха ми добре, защото ние бяхме еднакви на ръст. Отидохме до покритата със сняг поляна, малко над селото, където човек можеше да се упражнява. Докато вървяхме, Антонио ме следеше с изпитателен поглед.