— Температурата прави човека неспокоен — каза той. — Понякога в такива дни са ставали странни работи тук. — Той сложи ските пред себе си и ги закопча. — Най-лошото е, че само чакаш и не си в състояние да направиш каквото и да било. Това подлудява и съсипва болните.
— И здравите — отвърнах аз. — Принуден си да седиш и с нищо не можеш да помогнеш.
Антонио кимна.
— Някои от нас работят — продължи той, — други изчитат цели библиотеки. Но мнозина сякаш се връщат към ученическите си години и се измъкват в часовете за лежане, както преди са бягали от час по гимнастика, ходят по магазини и сладкарници, страхливо се хилят, ако случайно лекарят мине край тях. Тайно пушене, тайно пиене, забранени гуляи в стаите, клюки и глупави шеги, с това те се спасяват от празнотата. И от истината. Едно шеговито, лекомислено, но и героично игнориране на смъртта. А и какво друго им остава в края на краищата?
„Да — мислех, — в края на краищата какво друго остава на всички ни?“.
— Да направим опит, а? — попита Антонио и заби щеките в снега.
— Да.
Той ми показа как се прикрепват ските и как се пази равновесие. Не беше трудно. Падах често, но постепенно взех да свиквам и потръгна малко. След един час спряхме.
— Достатъчно — каза Антонио. — Още тази вечер ще ви заболят мускулите.
Свалих ските и усетих как кръвообръщението ми се бе ускорило.
— Хубаво беше, че излязохме, Антонио.
Той кимна.
— Можем да го правим. Вън от санаториума човек стига до други мисли.
— Няма ли да пийнем някъде? — попитах аз.
— Бихме могли. По едно „Дюбоне“ у Форстер.
Изпихме по чаша „Дюбоне“ и тръгнахме нагоре към санаториума. В канцеларията секретарката ми каза, че пощенският раздавач идвал заради мене; поръчал да се отбия в пощата. На мое име били пристигнали пари. Погледнах часовника. Имаше още време и се върнах. В пощата ми наброиха две хиляди марки. Придружаваше ги и писмо от Кьостер. Да не съм се тревожел, разполагал с още доста пари. Стигало само да пиша.
Забих очи в банкнотите. Откъде можеше да ги има той? И толкова бързо? Нали знаех нашите източници. Изведнъж проумях. Представих си участвуващият в автомобилни състезания, конфекционер Болвиз, виждах го как алчно потупваше Карл пред бара вечерта, когато загуби облога, и казваше: „За тази кола винаги съм купувач.“ Проклятие! Кьостер беше продал Карл! Оттам бяха дошли така изведнъж парите! Карл, за който бе казал, че ще е по-добре да изгуби едната си ръка, отколкото колата. Карл го нямаше вече! Сега беше в дебелите ръце на фабриканта на костюми, а Ото, чието ухо можеше да разпознае гласа му от километри, щеше да го слуша да вие по улиците като прогонена псе.
Прибрах писмото на Кьостер и малкото пакетче с морфинови ампули. Все още стоях пред пощенското гише и не знаех как да постъпя. Много бих искал незабавно да върна парите, но беше невъзможно, те ни бяха необходими. Пригладих банкнотите и ги пъхнах в джоба си. Излязох. По дяволите, отсега нататък ще заобикалям всяка кола! Автомобилите бяха приятели, а Карл беше нещо много повече. Един другар! Карл, призракът на шосетата! Ние си принадлежахме. Карл и Кьостер, Карл и Ленц, Карл и Пат. В своята безпомощност ядно изтупвах снега от краката си. Ленц беше мъртъв. Карл го нямаше вече. А Пат? Със заслепени очи се взирах в небето, сивото безкрайно небе на един безумен бог, който бе създал живота и смъртта, за да се забавлява.
Подир обед вятърът стихна, времето стана по-ясно и по-студено; а вечерта Пат се почувствува по-добре. На следната сутрин можеше да не остава в леглото, а няколко дни по-късно, когато Рот, мъжът, който бе оздравял, си заминаваше, тя бе в състояние да върви с другите до гарата.
Цяла орда придружаваше Рот. Такъв бе обичаят тук, когато някой отпътуваше. Самият Рот не бе особено весел. Той бе преживял по своему нещастието. Преди две години на въпроса още колко време ще живее, някакъв авторитет му отговорил, че му остават най-много две години, ако полага особени грижи за здравето си. Тогава от предпазливост той се обърнал и към втори лекар да му каже истината по съвест. Той му дал още по-малко живот. Рот събрал цялото си състояние, пресметнал го за две години и му отпуснал края, без да го е грижа за болестта. И един ден бил докаран в санаториума с тежък кръвоизлив. Но тук, вместо да умре, почнал неудържимо да се съвзема. Когато постъпил, тежал четиридесет и пет килограма. Сега тежеше седемдесет и пет и беше толкова добре, че можеше да се върне долу. Но парите му ги нямаше.
— Какво ще правя там долу? — питаше ме той и почесваше червенокосата си глава. — Вие наскоро сте дошли оттам. Как е сега?