— Настъпили са много и различни промени — отвърнах аз, като гледах кръглото му, пълно лице с безцветни мигли. Той бе оздравял, макар да е бил отписан — единствено с това привличаше моя интерес.
— Налага се да си потърся работа — каза той. — Как стои сега този проблем?
Вдигнах рамене. Защо да му обяснявам, че вероятно няма да намери? Твърде скоро сам щеше да го узнае.
— Имате ли връзки, приятели или нещо такава? — попитах аз.
— Приятели… хм, нали знаете! — Той се засмя подигравателно. — Когато човек изведнъж се окаже без пари, те бягат като бълхи от мъртво куче.
— Тогава ще бъде трудно.
Той сбръчка чело.
— Нямам представа как ще се уреди това. Разполагам само с няколкостотин марки. А не съм научил нищо друго, освен да харча пари. Моят професор, изглежда, все пак ще се окаже прав, макар в друг смисъл. За две години ще пукна, само че от куршум.
Внезапно ме обзе безумен гняв срещу този видиотен бъбривец. Нима не знаеше какво е животът? Пред себе си виждах да вървят Антонио и Пат, виждах нейния изтънял от болестта врат. Знаех колко много тя обичаше живота и в този момент бих могъл да убия Рот, ако това би допринесло Пат да оздравее.
Влакът потегли. Рот махаше с шапка. Оставащите му викаха какво ли не и се смееха. Едно момиче потича малко след влака, като се препъваше и викаше с променен, тънък глас: „Довиждане! Довиждане!“ После се върна назад и се обля в сълзи.
— Ало! — извика Антонио. — Който плаче на гарата, следва, да даде откуп! Това е стар закон на санаториума. Обезщетение в полза на касата за следващото тържество.
С широк жест той протегна ръката си. Другите пак почнаха да се смеят. И девойката се усмихваше през сълзи, които се стичаха по нейното клето, изострено лице, и измъкна от джоба на палтото си едно овехтяло портмоне.
От тази гледка ми стана много тежко. Тия лица наоколо, та това не беше смях, това беше трескава, измъчена веселост, това бяха гримаси.
— Ела! — казах на Пат и я хванах здраво подръка.
Мълчаливо вървяхме надолу по улицата на селото. При първата сладкарница спрях и й взех една кутия бонбони.
— С печени бадеми — казах и й подадох пакета. — Ти ги обичаш, нали?
— Роби — каза Пат. Устните й потрепваха.
— Един момент — прекъснах я аз и бързо влязох в съседния цветарски магазин. И вече малко по-овладян излязох с букет от рози.
— Роби — каза Пат.
Аз се хилех жалко.
— На стари години почвам да ставам кавалер, Пат.
Не зная какво се бе вселило в нас така изведнъж. Навярно причината беше в проклетия отпътувал влак. То бе като някаква оловна сянка, като зъл вятър, който поваля всичко, което човек с мъка е искал да задържи. Неочаквано не бяхме ли станали просто две изгубили се деца, които не знаеха ни път, ни брод, а от все сърце искаха да бъдат и смели?
— Ела бързо да пийнем по една чашка — предложих аз.
Пат кимна. Влязохме в най-близкото кафене и седнахме на една празна маса до прозореца.
— Какво ще пиеш, Пат?
— Ром — каза тя и ме погледна.
— Ром — повторих аз и посегнах под масата към ръката й. Тя силно я притисна в моята.
Донесоха рома. Беше марка „Бакарди“ с лимон.
— Мой стари любимецо! — каза Пат и вдигна чашата.
— Мое мило храбро момиче! — казах аз.
Поседяхме още известно време.
— Комично е понякога, нали? — каза Пат.
— Да. Понякога се случва. После всичко минава.
Пат кимна. Тръгнахме към санаториума, плътно притиснати един до друг. Край нас прелитаха шейни, от конете се вдигаше пара. Уморени, загорели от слънцето скиори, един отбор по хокей на лед в червенобели облекла; шумен живот.
— Как се чувствуваш, Пат? — попитах аз.
— Добре, Роби.
— Само да ни паднат тези, нали?
— Да, мили. — Тя притисна ръката ми до себе си.
Улицата опустя. Руменината на залеза лежеше над заснежените планини като розова завивка.
— Пат — подех аз, — ти още не знаеш, че имаме доста пари. Кьостер прати.
Пат се спря.
— Но това е чудесно, Роби. Тогава ще можем още веднъж да излезем, както подобава.
— Напълно естествено — казах аз. — Колкото пъти искаме.
— В такъв случай в събота, ще идем в казиното. Устройват последния голям бал за тази година.
— Но ти не бива да излизаш вечер.
— Повечето не бива да излизат, но въпреки това го правят.
Лицето ми издаваше загриженост.
— Роби — каза Пат, — по времето, когато ти не беше тук, аз правех всичко, каквото ми бе предписано. Бях само един плах човек, който приема всичко, и толкова. Нямах никаква полза. Състоянието ми се влоши. Не ме прекъсвай, зная какво искаш да кажеш. Зная и за какво се отнася. Но през времето, което още имам, времето с тебе, ме остави да правя, каквото пожелая.