Огряно от слънцето, лицето й беше червено. Беше сериозно и спокойно, изпълнено с голяма нежност. „На за какво говорим? — мислех с пресъхнала уста. — Нима бе възможно да стоим така и да говорим за нещо, което никога не може да бъде, никога не бива да бъде. Та това е Пат, която изрича тези думи, хладно, почти без тъга, като че ли вече няма нищо, което да противопостави, нито дори жалко късче измамна надежда; Пат, а тя е почти дете, което трябва да закрилям, Пат, която изведнъж е много далеч от мене, вече сродена и примирена с неназованото на отвъдната страна.“
— Не бива да говорим такива неща — промълвих най-сетне аз. — Мислех само, че навярно би следвало, преди това да попитаме лекаря.
— Вече няма да питаме никого, никого! — Тя поклати своята хубава глава и ме погледна с очите, които ми бяха тъй мили. — Нищо не искам да зная. Искам само да бъда щастлива.
Вечерта по коридорите на санаториума се носеха бързи стъпки и шушукане. Антонио дойде и ни донесе една покана. Устройвали празненство в стаята на един русин.
— Мога ли да дойда с вас облечен така? — попитах аз.
— Тук ли? — попита Пат в отговор.
— Тук са допустими много неща, които обикновено са неприемливи — каза Антонио усмихнат.
Русинът беше мургав възстар човек. Живееше в две стаи, застлани с много килими. Върху един скрин имаше редица бутилки с напитки. Стаите бяха в полумрак. Горяха само свещи. Сред гостите бе и една особено красива млада испанка. Тя имаше рожден ден и именно той трябваше да бъде отпразнуван.
В мъждукащия светлик на тези стаи, които със сумрака си напомняха скривалище, и при своеобразното побратимяване на тия хора, всички с една обща съдба, тук владееше чудно настроение.
— Какво ще пиете? — попита ме русинът. — Говореше с много топъл, дълбок глас.
— Каквото имате.
Той взе едно шише с коняк и друго с водка. Попита:
— Здрав ли сте?
— Да — отговорих аз смутен.
Предложи ми и цигари с дълъг картонен мундщук. Пихме.
— Положително някои неща тук ви изглеждат странни, нали? — попита той.
— Не толкова — отвърнах аз. — Не съм свикнал на обикновен живот.
— Да — каза той и устреми тъмен поглед към испанката насреща. — Тук горе това е един свят за себе си. Променя хората.
Кимнах.
— Странна болест — добави замислено, — прави хората по-живи. А понякога и по-добри. Мистична болест. Тя пречиства от всички дребнавости.
Той стана, кимна ми и се насочи към испанката, която му се усмихваше отсреща.
— Сладникава патетика, нали? — попита някой зад мене.
Едно лице без брадичка. Изпъкнало чело. Неспокойни, трескави очи.
— Тук аз съм гост — казах, — вие не сте ли?
— С това той привлича жените — продължи другият, без да ме слуша, — с това ги хваща. И малката там също.
Не му отговорих.
— Кой е този? — попитах Пат, когато той се отдалечи.
— Един музикант. Цигулар. Той е неспасяемо влюбен в испанката. Така, както се влюбват хората тук, горе. Тя обаче не иска и да знае за него. Обича русина.
— На нейно място и аз бих направил същото. — Пат се засмя. — Убеден съм, че е човек, в когото можеш да се влюбиш — казах аз. — Не смяташ ли, че е така?
— Не — призна Пат.
— Никога ли не си била влюбена тук?
— Не много.
— На мене би ми било съвсем безразлично — казах аз.
— Виж ти, що за признания! — Пат се изправи. — Съвсем не би трябвало да ти бъде безразлично.
— Не исках да кажа това. Дори не мога да ти обясня какво искам да кажа. А не съумявам да го изразя, тъй като все още не зная какво собствено намираш в мене.
— Нека то бъде само моя грижа — заяви тя.
— А ти знаеш ли го?
— Ненапълно — отвърна тя усмихнато. — Иначе това вече не би било любов.
Русинът беше оставил бутилките. Налях си няколко чашки и ги изпразних. Настроението на събраните ме подтискаше. Не ми беше приятно да гледам Пат сред всички тия болни.
— Не ти ли харесва тук? — попита тя.
— Не особено. Първо трябва да привикна.
— Бедничкият ми… — Тя погали косите ми.
— Не съм беден, щом ти си тук.
— Рита не е ли много хубава?
— Не — казах аз, — ти си по-хубава.
Младата испанка бе опряла на коленете си китара. Тя взе няколко акорда. После запя и сякаш тъмна птица запърха с криле из стаята. Пееше испански песни приглушено, с огрубелия хриплив глас на болните. Не знаех на какво се дължеше — на необичайните, тъжни мелодии, на вълнуващия здрачен глас на момичето, на силуетите на сгушените по креслата и пода болни, на склоненото едро, тъмно лице на русина — изведнъж ми се стори, че тук всичко бе един вопъл, тихо заклинание на съдбата, възправена навън зад спуснатите завеси на прозорците, и чакаща; една молба, един вик и спах, страх от това, да останеш сам с нищото, което те разяжда нечуто.