После изведнъж всичко затече неудържимо. Любимото лице се стопи. Скулите изпъкнаха, на слепоочията челото беше прозирно. Ръцете бяха тънки като на дете, ребрата стърчаха под кожата, а треската бушуваше на нови и нови вълни в крехкото тяло. Сестрата донесе кислородни бутилки, лекарят идваше на всеки час. Един следобед температурата спадна необяснимо бързо. Пат се събуди и дълго ме гледа. Тогава поиска шепнешком:
— Дай ми едно огледало.
— Защо ти е огледало? — казах аз. — Почивай си, Пат. Мисля, че вече ти мина. Ти почти нямаш температура.
— Не — изрече тихо тя със своя пресипнал, хриплив глас, — дай ми огледалото.
Заобиколих леглото, взех огледалото и го пуснах на пода. То се строши.
— Извинявай — казах, — такъв съм си, несръчен.
Падна от ръката ми и се разби на хиляди парчета.
— В моята чанта има още едно, Роби. — Беше малко огледалце от хромиран никел. Прекарах ръка по него, за да го направя по-мътно и го дадох на Пат. Тя го изтърка мъчително и напрегнато се огледа в него. — Ти трябва да заминеш, мили — промълви Пат тогава.
— Защо? Не ме ли искаш вече?
— Не бива да ме виждаш повече. Това вече не съм аз.
Отнех й огледалото.
— Тези метални пластинки не струват нищо, Пат. Виж само как изглеждам аз в огледало. Бледен и слаб. А пък съм мургав и силен. Това огледало е просто неравно.
— Ти трябва да запазиш друг спомен за мене — шептеше тя. — Замини, мили. Аз сама ще се справя.
Успокоих я. Пат отново поиска огледалото и чантата си. Тогава започна да пудри бледното, измъченото, слабо лице, напуканите устни, дълбоките, тъмни сенки под очите.
— Само, малко мили — каза тя и се опита да се усмихне. — Ти не бива да ме виждаш грозна.
— Можеш да правиш, каквото пожелаеш — казах аз. — Ти никога няма да бъдеш грозна. За мен ти си най-красивата жена, която някога съм виждал.
Взех й огледалото и пудриерата и внимателно обхванах главата й с ръце. След известно време тя стана неспокойна.
— Какво ти, е, Пат? — Попитах аз.
— Удря много силно — промълви тя.
— Кое? Часовникът?
Тя кимна.
— Просто гърми…
Снех часовника от китката си.
С боязън тя погледна секундната стрелка.
— Сложи го настрана…
Взех часовника и го запратих срещу стената.
— Така, сега вече няма да чука. Сега вече времето е спряно. Ние го прекъснахме. Само ние двамата сме още тук, само ние двамата, ти и аз, и никой друг.
Пат ме гледаше. Очите й бяха много големи.
— Мили… — пошепна тя.
Не можех да издържа погледа й. Той идеше от някаква далнина, пронизваше ме, устремен нанякъде.
— Мое храбро момиче — мълвях аз, — мое обично, храбро момиче!
Пат умря в последния час на нощта преди настъпването на утрото. Умря тежко и мъчително и никому не бе по силите да й помогне. Тя стискаше здраво ръката ми, но вече не знаеше, че бях при нея. По едно време някой каза: „Тя е мъртва.“
— Не — отвърнах аз, — още не е мъртва, още държи здраво ръката ми.
Светлина. Непоносима, ярка светлина. Хора. Лекарят. Бавно разтворих ръката си. Ръката на Пат увисна. Кръв. Едно разкривено, задушено лице. Пълни с мъка, неподвижни очи. Кестеняви копринени коси.
— Пат — зовях аз, — Пат!
И за пръв път тя не откликна.
— Бих искал да бъда сам — казах.
— Не трябва ли първо… — попита някой.
— Не — казах аз. — Излезте. Не я докосвайте.
Тогава я измих от кръвта. Бях от дърво. Сресах косата й. Пат изстиваше. Положих я на моето легло и я покрих със завивките. Седях и не можех да мисля за нищо. Седях на стола и неотклонно се взирах в Пат. Влезе кучето и се сви до мене. Видях как лицето й се промени. Не можех да правя нищо, освен да седя така опустошен и вгледан в нея.
Настъпи утрото. Пат вече я нямаше.