След няколко секунди трябваше да установи, че Карл все още се движи на една линия с него. Той се понамести на седалката, погледна ни развеселен и даде газ. Но Карл беше непоколебим. Продължаваше да се движи, дребен и пъргав, като териер редом с дог, на една линия с блестящия локомотив от никел и лак. Човекът хвана кормилото по-здраво. Той не подозираше нищо и присмехулно изкриви устни. Личеше, че сега иска да ни покаже какво може неговата шейна. Натискаше тъй силно педала за газта, че ауспухът цвърчеше както лете поляна, пълна с чучулиги. Но нямаше полза; не можеше да ни изпревари. Грозен и неугледен, сякаш по силата на магия, Карл му се бе прилепил отстрани. Удивен, мъжът ни гледаше втренчено. Не проумяваше как при скорост над сто километра не се бе избавил от старомодната таратайка, пътуваща редом. Погледна учуден своя скоростомер, като че ли можеше да е повреден. После даде пълен газ.
Сега колите вървяха близо една до друга по дългото право шосе. След няколкостотин метра отсреща забуча камион. Буикът трябваше да мине зад нас и да му даде път. Едва се бе изравнил с Карл отново, когато профуча една погребална кола с развяващи се ленти по венците, и той пак бе принуден да отстъпи. Подир нея нищо не се мяркаше на пътя.
Междувременно човекът на волана бе загубил цялото си високомерие; раздразнен, със стиснати устни, той се бе привел напред — състезателската треска го бе обзела и изведнъж се оказа, че честта на неговия живот зависи единствено от това: в никакъв случай да не отстъпи малодушно на кучето, което джафка тук.
Ние, напротив, седяхме привидно равнодушни на местата си. Буикът просто не съществуваше за нас. Кьостер гледаше спокойно шосето, аз отегчен — небето, а Ленц, макар от напрежение да бе като опъната струна, извади вестник и зачете, сякаш за него нямаше нищо по-важно от това да чете тъкмо сега.
След няколко минути Кьостер ни смигна. Карл неусетно намали скоростта, а буикът бавно ни изпревари. Широките блестящи калници се промъкнаха край нас. Ауспухът шумно блъвна към лицата ни син дим. Постепенно буикът си извоюва около двадесет метра преднина; тогава, както очаквахме, на прозореца се появи лицето на собственика — победоносно ухилено. Смяташе, че е спечелил.
Но мъжът не се задоволи с това. Не можеше да се откаже от разплата. Махна с ръка да го следваме. Даваше ни знак особено спокойно, уверен в победата си.
— Ото! — почна Ленц предупредително.
Но стана излишно да продължава. В същия миг Карл подскочи. Компресорът просвири. И неочаквано ръката, махаща от прозореца, изчезна, тъй като Карл, приел поканата, приближаваше. Приближаваше се неудържимо, възобнови предишната скорост и едва сега, за пръв път, ние удостоихме с внимание чуждата кола. С невинно питащи погледи се извърнахме към човека на волана, показвайки му, че с удоволствие бихме узнали защо ни бе махал с ръка. Но той трескаво се изви на другата страна и едва тогава Карл с всички сили се понесе напред, потънал в кал, с тресящи се калници, един пожънал победа мърльо.
— Здравата го нареди, Ото! — каза Ленц на Кьостер. — Вечерята няма да му хареса.
Тези гонитби бяха причина да не сменяме каросерията на Карл. Стига да се появеше на шосето, веднага някой се опитваше да го надмине. От другите коли го гледаха, както глутница гладни котки гледа врана с прекършени криле. Той подтикваше към надпревара и най-миролюбивите семейни коли, и дори дългобради, мудни дебеланковци, когато видеха пред себе си да танцува неговата подрънкваща каросерия, биваха обземани от неудържима състезателска страст. Кой би могъл да предполага, че в тази смешна фигура туптеше голямото сърце на състезателен мотор!
Ленц бе убеден, че Карл влияе възпитателно. Учел хората на страхопочит пред творческото начало, което винаги се таяло под някаква небиеща на очи черупка. Тъй говореше Ленц, който твърдеше за себе си, че бил последният романтик.
Спряхме пред малка гостилница и се измъкнахме от колата. Вечерта беше хубава и тиха. Браздите на разораните ниви мъждукаха с виолетов отблясък. Златистокафявите синори светлееха. Като едри фламинга облаците се носеха по ябълково-зеленото небе, приютили помежду си тънкия сърп на новата луна. В прегръдките на един лещак, вълнуващо гол, но вече с надеждата на набъбналите пъпки, се таяха здрач и предчувствие. Откъм малката гостилница идеше миризма на пържен дроб. Миришеше и на лук. Въодушевление изпълни сърцата ни.
Ленц се втурна в заведението, воден от аромата. Върна се сияещ.