Вдигнах рамене.
— Възможно е… но защо ме остави да се въртя там самичък?
Той се засмя.
— Най-сетне и на това трябва да се понаучиш, бебо!
— Сега не желая да уча каквото и да било — казах аз.
Последвахме другите. Те вече седяха около масата. Стопанката тъкмо идеше с дроба и пържените картофи. Освен това донесе за въведение голяма бутилка житна ракия. Биндинг се прояви като истински оратор, думите му се лееха — буен планински поток. Чудно, какво — ли не можеше да говори за автомобилите. Щом чу, че Ото е бил състезател, благосклонността му излезе отвъд всякакви граници.
Вгледах се в него по-внимателно. Той беше пълен, едър мъж с гъсти вежди и червено лице; малко самохвалец, малко шумен и вероятно добродушен като хората, които преуспяват в живота. Можех да си представя как вечер, преди да си легне, той наблюдава сериозно, достойно и внимателно отражението си в огледалото.
Девойката седеше между мен и Ленц. Беше свалила мантото си, под него носеше сив английски костюм. Бяло шалче, което приличаше на жокейска вратовръзка, обвиваше шията й. Косата й беше кестенява, копринена, а в светлината на лампата — с кехлибарен отблясък. Рамената й бяха доста високи, но леко сведени напред, ръцете й — тънки, извънредно дълги и по-скоро малко костеливи, отколкото меки. Лицето й беше тясно и бледо, но големите очи му придаваха почти страстна сила. Намирах, че изглежда много добре, но не мислех нищо повече.
Ленц, напротив, сега беше огън и пламък. Цял се бе преобразил. Сламеният му перчем блестеше като качул на папуняк. Ленц разпръсна истински фойерверк от остроумия и заедно с Биндинг властвуваха над цялата компания. Аз просто присъствувах и малко можех да се проявя; най-много от време на време да подам някое блюдо, или да предложа цигари. И да се чукна с Биндинг. Поне това правех доста често. Изведнъж Ленц се удари по челото:
— Рома! Роби, донеси рома за рождения ден!
— Рожден ден ли? Кой има рожден ден? — попита девойката.
— Аз. Цял ден ме преследват вече с това — признах сам.
— Преследват? Излиза, че не искате да ви поздравяват.
— О, не — казах аз. — Поздравленията са нещо друго.
— И тъй, всичко хубаво!
Задържах за момент ръката й в своята и почувствувах нейното топло сухо стискане. Тогава излязох да взема рома. Нощта, величествена и смълчана, обгръщаше малката къща. Кожените седалки на нашата кола бяха овлажнели. Постоях до колата, загледан в хоризонта, където червеникавото сияние на градските светлини трептеше на небето. На драго сърце още известно време бих постоял вън, но чух, че Ленц вече ме викаше.
Биндинг не можеше да понася ром. Пролича още след втората чашка. Залитайки, той излезе в градината. Станах и отидох с Ленц на бара. Той поиска една бутилка джин.
— Прелестно момиче, нали? — каза той.
— Не зная, Готфрид — отвърнах аз. — Не обърнах особено внимание.
Той ме наблюдава известно време със своите светнали като дъгата сини очи, после разтърси пламналата си глава.
— Защо всъщност живееш, бебо, кажи?
— Отдавна сам бих искал да зная това.
Той се засмя.
— Толкова би ти подхождало! Никому така не е бил проправян път. Но сега най-напред ще изчопля каква са отношенията на момичето с оня дебел автомобилен каталог.
Той отиде при Биндинг в градината. След някое време двамата се върнаха. Сведенията трябва да бяха добри, защото Готфрид, който явно виждаше сега пътя свободен, много въодушевен, се присъедини стремително към Биндинг. Двамата си взеха бутилката джин и час по-късно си говореха на „ти“. В добро настроение, Ленц бе толкова привлекателен, че човек трудно можеше да устои на обаянието му. В такива случаи беше неотразим и за самия себе си. Приливът на въодушевлението му изпълваше и Биндинг; скоро отвън в беседката двамата запяха войнишки песни. Поради това Последния романтик съвсем беше забравил девойката. Само ние тримата седяхме в кръчмата. Изведнъж стана много тихо. Шварцвалдският часовник тиктакаше. Стопанката разтребваше и майчински поглеждаше към нас. Пред печката се изтягаше кафяво ловджийско куче. От време на време в съня си то пролайваше тихо, рязко и жално. Вятърът докосваше прозореца. Подемаше откъс от войнишки песни, а на мен ми се струваше, че малкото помещение се издига и заедно с нас се носи през нощта и през годините, покрай много спомени.
Обхванат бях от особено настроение. Времето сякаш бе застинало: вече не беше течението, което идва от неизвестността и отива в неизвестността, беше езеро, в което животът се оглежда беззвучно. Държах чашата си в ръка. Ромът искреше. Мислех за листчето, което изписах сутринта в работилницата. Тогава бях малко тъжен. Сега тъгата ми се бе разсеяла. Всичко беше без значение — стига човек да е жив. Изгледах Кьостер. Чувах как говори с девойката, но не се вслушвах в думите. Усещах мекия блясък на първото опиянение, който сгряваше кръвта и който обичах, защото, над неведомото се спускаше зракът на приключенското. Навън Ленц и Биндинг пееха песента за Аргонския лес. До мене говореше непознатата девойка; говореше тихо и бавно с плътен, вълнуващ, малко дрезгав глас. Изпих чашата си. Двамата влязоха отново. От свежия въздух бяха поотрезнели. Тръгнахме си. Помогнах на девойката да си облече мантото. Стоеше пред мене, гъвкаво извила рамене, с глава, отметната назад, й с леко отворена уста, с усмивка към тавана, не предназначена за никого. За миг отпуснах мантото. Къде ми бяха очите през цялото време? Спах ли? Изведнъж разбрах въодушевлението на Ленц.