Тикнах му пакет цигари.
— Зарежи тая работа, Джорджи. И аз направих така. По-късно можеш да почнеш отначало.
Той поклати глава.
— Разбрах още тогава, след мината. Ако не постоянствуваш всеки ден, излизаш завинаги и втори път не можеш да се върнеш.
Бледо лице с щръкнали уши и късогледи очи, слаба фигура с хлътнали гърди — проклятие-е… „нищо, желая ти успех, Георг!“ Родители той вече нямаше.
Кухнята. Препарирана глава на глиган. Спомен за покойния Залевски. Телефона. Полумрак. Смрад на газ и на лошокачествено масло. Вратата на коридора с многото визитни картички до бутона на звънеца. Моята също. „Роберт Локамп, студент по, философия, звънете два пъти продължително.“ Тя беше пожълтяла и мръсна. Студент по философия! И това беше! Отдавна! Слязох по стълбището и отидох в кафене „Интернационал“.
„Интернационал“ представляваше голям, тъмен, одимен маркуч с няколко задни стаи. Отпред, редом с бара, стоеше пианото. Беше разстроено, с няколко скъсани струни, а и няколко клавиши от слонова кост също липсваха. Но аз обичах почтения, отслужил своето музикален старик. Той бе споделил с мен онази година от живота ми, в която работих тук като пианист за развлечение на посетителите.
В задните стаи на кафенето търговците на добитък устройваха своите събрания; понякога и хората от увеселителния площад. Отпред седяха проститутките.
Локалът беше празен. Само келнерът Алоис с плоските ходила стоеше зад бара.
— Както винаги? — попита той.
Кимнах. Той ми донесе чаша червено вино с ром, равни части. Седнах на една маса и се загледах пред себе си без каквато и да е мисъл в главата. Сивкава ивица светлина влизаше косо през прозореца. Тя обхвана бутилките с напитки по лавицата. Шишето с „Шери-бренди“ пламна като рубин.
Алоис плакнеше чаши. Котката на съдържателя седеше върху пианото и мъркаше. Пушех бавно цигара. Във въздуха имаше нещо приспивно. Вчерашното момиче беше със странен глас. Тъмен, малко груб, почти дрезгав, но и мек.
— Дай ми няколко илюстровани списания, Алоис — казах аз.
Врата проскърца. Влезе Роза. Роза, проститутката от гробищата, наречена Железния кон. Бяха й дали това прозвище, защото беше несломима. Искаше да изпие чаша шоколад. Всяка неделна сутрин, си позволяваше това; после заминаваше за Бургдорф, за да види детето си.
— Сервус, Роберт.
— Сервус, Роза. Как е малката?
— Ще я видя. Погледни какво ще и занеса.
Тя разгърна един пакет. Извади кукла с червени бузи и я натисна по корема. „Ма-ма“ — изписка куклата. Роза сияеше.
— Приказно! — казах аз.
— Внимавай! — Тя наведе куклата назад. С леко потракване очите се затвориха.
— Нечувано, Роза!
Тя беше доволна и отново зави куклата.
— Ти разбираш от такива работи, Роберт. Един ден ще станеш добър съпруг.
— Е, де, е — казах аз със съмнение.
Роза обичаше детето си. Допреди три месеца, докато още не бе проходило, го държеше при себе си, в своята стая. Беше възможно въпреки професията й, защото редом имаше малко помещение, отделено с дъсчена преграда. Когато вечер отиваше у дома си с кавалер, тя го оставяше под някакъв предлог да почака за момент навън, влизаше бързо, избутваше детската количка зад преградата, затваряше вратата и поканваше госта да влезе. Но през декември малката твърде често трябваше да бъде пренасяна от топлата стая в съседното помещение, където не се отопляваше. Така детето настиваше и често плачеше тъкмо когато в стаята имаше някой посетител. На Роза се наложи да се раздели с него, колкото и тежко да й беше. Тя го даде в скъп детски приют. Там минаваше за почтена вдовица. Иначе не биха приели детето.