„Още с появата си, Кестнер създаде школа“
— пишат възторжено за него. Десетки поети се опитват да му подражават. И никой не успява да постигне неговата проста непосредственост.
„Романите му за деца, четени с еднакво удоволствие и от възрастни, се превръщат в чужбина в читанки за изучаване на немски език. Романите му за възрастни разтърсват духовете…“
Нима нацистите ще простят на този Кестнер, който в продължение на години ги е осмивал, жилил и заклеймявал с остроумните си стихове, с гневните си статии и памфлети? Който ги е наричал в очите „глупци“, който им е предрекъл, че не те ще пробудят Германия, който е дръзнал да им посвети редове като следните:
Не, името на д-р Кестнер не липсва в списъка за аутодафето на 10 май 1933 година. На кладата пред Берлинския университет книгите му се намират сред най-отбрано общество: сред произведенията на Томас и Хайнрих Ман, на Ремарк и Цвайг. Ала единственият, който присъствува лично на това варварско изгаряне, е той. Когато пламъците се издигат и осветляват оскотялата тълпа на „кафявите рицари“, някакъв женски глас извиква: „Та тук е Кестнер!“
Смаяни погледи се извръщат нататък. Нацистите окаменяват. Един дребен човек със сиво пардесю стои сред множеството, вперил очи в кладата. Д-р Ерих Кестнер присъствува на изгарянето на своите книги…
Кестнер не напуска Германия. Когато приятелите му го умоляват да стори това, той отговаря:
„В тежки времена един писател трябва да сподели съдбата на своя народ. Аз искам да остана, за да бъда очевидец на ужасите, които идват. Искам да напиша роман за нацистката диктатура. И искам да съм видял със собствените си очи онова, за което ще пиша!“
Ерих Кестнер остава в Германия. И истинско чудо е, че оцелява. В отечеството книгите му са забранени. В досието му с едри букви пише: „Нежелателен и неблагонадежден.“ Доходите от онова, което излиза в чужбина, нацистите с присъщото си безсрамие и цинизъм блокират като „чужди девизи“ и подхвърлят на автора трохи. Може би единствено тяхната алчност за валутата, която тече от стохилядните задгранични издания на забранения германски писател ги спира да извършат с него онова, което правят с почти всички свои вътрешни врагове. Отначало се задоволяват да го следят на всяка крачка. От време на време го провокират. Правят му безсрамното предложение да основе в Швейцария пронацистки вестник, тайно финансиран от Гьобелсовото министерство. И когато отказва, увеличават тормоза над него: отвличат го на разпити. Арестуват го на няколко пъти. Накратко: отравят живота му.
Тъкмо през тия години, когато при всяко иззвъняване на звънеца Кестнер настръхнал очаква да го извлекат от дома му, да го тикнат в един от прословутите черни автомобили на гестапо и да го откарат зад бодливата тел на някой от многобройните лагери за „нежелателни и неблагонадеждни лица“, е написан хумористичният роман Трима мъже в снега. Роман, който излиза зад граница, но който преди това грижливо е проверен от нацистката цензура. Нима Кестнер се е огънал? Нима е станал сътрудник на нацистите?
Не. Използувал е само тяхното късогледство и невежество. Жадни да увеличават авоарите си от чужда валута и същевременно да опровергаят мнението на целия свят, че в Хитлеровия райх се твори само под диктовка, гьобелсовци прибягват към един евтин трик. Разрешават на Кестнер да пише за чужбина, при условие че не ще пише срещу техния режим.
Какво жестоко „разрешение“. Да не се възползуваш от него, значи да подпишеш присъдата си. Да се възползуваш е все едно да се оплюеш сам. Нима можеш да предложиш на милионите си читатели онова, което знаеш, че ще се понрави на хитлеристките цензори?
И все пак Кестнер успява да намери път сред това непроходимо наглед тресавище. На помощ му идва един негов далечен предтеча. Езоп.
Сред мрачната, смразяваща действителност на третия райх. Кестнер написва една весела, безобидно шеговита история — първия си роман за възрастни с „щастлив край“. Изведнъж за него сякаш не съществуват проблеми. Изведнъж конфликтите като че ли изчезват. Главният герой на книгата, милионерът Тоблер, е малко чудат и ексцентричен, но безусловно добродушен старик, а беднякът в края на краищата си намира доходна работа и дори се оженва за дъщерята на милионера. Всички са доволни. Доволни са, разбира се, и нацистките цензори. И ръкописът заминава за чужбина.