— Заминаването на Хагедорн трябва да се осуети! — заяви директорът. — Един такъв недоволен милионер може да ни наклепа тъй, че през идния сезон да затворим дюкяна.
Качиха се на първия етаж и почукаха на вратата на апартамент №7. Но Хагедорн не отговори. Господин Кюне натисна дръжката. Обаче вратата беше заключена. Чуваше се чак до коридора, че в стаята се разтваряха чекмеджета и се затръшкваха вратите на гардеробите.
— Твърде шумно си стяга багажа — каза унило портиерът.
Слязоха тъжно в хола и зачакаха да се появи младият човек.
Той се появи.
— Носачът да отнесе куфара ми до гарата. Аз тръгвам пеш.
Двамата забързаха наред с него.
— Господин докторе — умолително хленчеше Смелия Карл. — Не бива да ни правите такова зло.
— Не се напъвайте излишно! — каза Хагедорн.
На вратата той се сблъска с продавачката от цветарския магазин. Жената носеше подаръците, които той бе купил само преди два часа.
— Позакъснях малко — рече тя.
— Право казвате — каза той.
— Затова пък букетът стана особено хубав! — увери го цветарката.
Хагедорн ядно се засмя.
— Можете да си закачите букета на ревера! Задръжте тоя зеленчук за вас!
Тя се смая, направи реверанс и побърза да се отдалечи.
Сега Фриц стоеше сам в „Брукбойрен“ и държеше в ръце една калаена кана, кутия пури и едни оригинални обици!
Директорът запита:
— Може ли поне да ви помолим да премълчите сред вашите кръгове за този нежелателен инцидент?
— Реномето на хотела ни е застрашено — каза в допълнение чичо Полтер.
— В моите кръгове ли? — рече учудено Хагедорн.
След това прихна.
— А, вярно! Дължа ви още едно обяснение! Вие ме смятате за милионер, нали? Празна работа беше това! За моите кръгове „Брукбойрен“ е пожизнено осигурен. Довчера аз бях безработен. Смаяхте се, нали? И някой ви е пратил за зелен хайвер! Довиждане, господа!
Порталът се затвори зад него.
— Значи той съвсем не е милионер? — запита пресипнало директорът. — Това се казва късмет, Полтер! Човече божи, младото момиче ни е баламосало? Слава богу! Излезли сме глупаци, а! Просто дивотия!
Портиерът развълнувано махна с ръка. Внезапно той се удари по челото. Сякаш искаше да убие бик!
— Ужас! Ужас! — извика той. — Най-добре би било да се гръмнем!
— На драго сърце — заяви все още високомерно директорът. — Но защо, ако смея да попитам? Няколко курортисти си заминаха преждевременно. И? Едно младо момиче ни подложи динена кора. Все ще го преживея някак.
— Тая история ще ни счупи главите! — каза портиерът. — Ние се показахме пълни идиоти!
— Е, е — рече Смелия Карл. — Несправедлив сте към мене.
Чичо Полтер вдигна поучително показалец.
— Хагедорн не е бил милионер. Но младото момиче не ни е излъгало. Тук, при нас, все пак е живял един предрешен милионер! О, ужасно! Свършени сме!
— Сега вече прекалявате! — извика нервно директорът. — Изразете се най-сетне по-ясно!
— Преди един час преоблеченият милионер беше изхвърлен от нас — каза със задгробен глас портиерът. — Той се казваше Шулце.
Господин Кюне мълчеше.
Портиерът явно губеше сили.
— И аз карах този човек да рине снега от пързалката! И да слиза с раницата в селото, защото детето на куриерката имаше шарка! И Хелтай го накара да се катери по стълбата! О!
— Просто дивотия! — промърмори директорът на хотела. — Трябва да си легна, инак ще получа удар, както съм на крака.
Следобед господин Кюне, който пазеше леглото, бе обезпокоен от едно пиколо.
— Много поздрави от господин портиера — каза момчето. — Изпрати ме да ви съобщя, че госпожа Каспариус заминава с вечерния влак.
Директорът изстена като ранено диво животно.
— Портиерът поръча да ви кажа, че тя никога вече нямало да дойде в „Брукбойрен“. А, щях да забравя, и господин Ленц от Кьолн също заминава.
Директорът се обърна в леглото с пъшкане и като скръцна със зъби, захапа възглавницата.
Деветнадесета глава
Безбройните Шулце
В Мюнхен доктор Хагедорн имаше цели шест часа престой. Предаде на гардероб куфара си от пресован картон. После прекоси площада „Щахус“, тръгна по улица „Кауфингер“, сви вляво и застана мирно пред Театинската черква. С това почваше всяко от неговите посещения в Мюнхен. Обичаше тая черковна фасада още от времето на своето следване.
Днес обаче той стоеше тук, като паднал от небето. Непрекъснато мислеше за Хилде. Естествено и за Едуард. Очертанията на черквата стигаха само до ретината му.