— Но той наистина светеше чудесно — отговори Харис, — ти самият го призна.
Аз казах:
— Светеше чудесно на кралския път край Брайтън и дори подплаши един кон. Щом се стъмни след Кемптаун, угасна и те прибраха в участъка, защото караше без фар. Може би помниш как всеки слънчев следобед караше с ярко светещ фар. Стъмнеше ли се, той, естествено, беше уморен и се нуждаеше от почивка.
— Наистина малко ме нервираше тоя фар — промърмори Харис, — така си беше.
Аз казах:
— Мен ме нервираше, какво остава за теб. После седлата — продължих (исках веднъж завинаги да му набия урока в главата). — Можеш ли да си спомниш за рекламирано седло, което да не си опитал?
Той каза:
— Винаги съм вярвал, че накрая ще направят удобно седло.
Аз казах:
— Откажи се от тази вяра. Живеем в несъвършен свят, където радостта е смесена с мъката. Може да има по-добра страна и там велосипедните седла да ги правят от слънчева дъга с подплънки от облаци, но в нашия свят най-просто е да свикнеш с нещо твърдо. Да вземем онова седло, дето го купи в Бирмингам. Имаше шев през средата и приличаше на чифт бъбреци.
Той каза:
— Искаш да кажеш онова, дето беше конструирано на анатомичен принцип?
— По всяка вероятност — отговорих. — На кутията, в която го купи, имаше картинка на седнал скелет… или по-скоро — на частта от скелета, на която се седи.
Той каза:
— Беше си съвсем правилна. Показваше правилното положение на…
Аз казах:
— Да не влизаме в подробности. Картинката веднага ми се видя неприлична.
Той каза:
— От медицинска гледна точка беше правилна.
— Възможно е — съгласих се, — за човек, който язди велосипед само на кокалите си. Зная, нали и аз го опитах. Но за човек, който има и плът, си беше агония. При всеки камък или дупка те прищипваше, все едно си седнал върху нервен рак. Ти се вози на него цял месец.
— Мислех, че трябва да го изпитам, както трябва — отговори той.
Аз казах:
— Добре го изпита на гърба на семейството си, ако ми позволиш да се изразя по-образно. Жена ти сподели с мен, че през целия ви семеен живот никога не си бил толкова опак и заядлив, колкото през оня месец. Ами спомняш ли си и онова, другото седло, с пружина отдолу?
Той каза:
— Искаш да кажеш „Спиралата“?
Аз казах:
— Искам да кажа седлото, дето те подхвърляше нагоре като човече на ластик. Понякога падаше обратно на седлото, но понякога не го улучваше. Не ти изреждам тия неща, за да будя болезнени спомени, а за да те накарам да разбереш колко глупаво е да се занимаваш с опити на твоята възраст.
Той каза:
— Стига си говорил за моята възраст. Един мъж на трийсет и пет години…
— На колко години?
Той каза:
— Щом не искаш, не я вземай. Ако вашият тандем полети по някой склон и ви запрати и двамата с Джордж през покрива в някоя черква, аз няма да съм виновен.
— За Джордж не мога нищо да обещая — казах, — понякога, както знаеш, кипва от дреболии. Но ако ни се случи нещо подобно на описаното от теб и той вземе, че кипне, не се наемам да му обяснявам, че не е било по твоя вина.
— В изправност ли е машината? — попита той.
— Тандемът е в ред — отговорих.
Той каза:
— Прегледа ли го?
Аз казах:
— Не съм го преглеждал и няма да позволя никой да го преглежда. Съвсем е наред и ще си остане наред, докато тръгнем.
Имам опит в „преглеждането“. Имаше един човек във Фокстън, срещнах се с него край морето. Една вечер ми предложи да отидем на дълга разходка с велосипеди на другия ден и аз се съгласих. Станах рано за моите навици, положих усилия и бях доволен от себе си. Той закъсня с един час. Чаках го в градината. Беше чудесен ден. Той каза:
— Много хубаво изглежда вашето колело. Как върви?
— А, както повечето! — отговорих. — Съвсем леко сутрин, малко по-тежко, след като съм обядвал.
Той го хвана за предното колело и за вилката и го раздруса с все сила.
Аз казах:
— Недейте така, ще го повредите.
Не разбирах защо трябва да го друса, не му беше направило нищо лошо. Освен това, ако трябваше да се раздрусва, би трябвало аз да го направя. Чувствах се приблизително така, както ако беше взел да бие кучето ми.
Той каза:
— Предното колело играе.
Аз казах:
— Ако не го друсате, няма да играе.
Всъщност не играеше, никакво играене не се виждаше.
Той каза:
— Опасно е. Имате ли гаечен ключ?
Трябваше да бъда твърд, но си помислих, че може пък наистина да разбира. Отидох в бараката с инструментите, за да видя какво мога да намеря. Когато се върнах, той седеше на земята с предното колело между коленете. Играеше си с него и го въртеше между пръстите си, а остатъците от велосипеда лежаха на пясъчната пътека до него.