— А! — казва то. — Не знаехме, че си буден. Аз откога съм се събудил.
— Виждам — отговаряте кратко.
— Татко не обича да ставаме толкова рано — продължава лицето. — Казва, че като станем, обръщаме къщата надолу с главата.
В тия думи звучи благородно примирение. Това е вродено чувство у изпълнените с добродетелна гордост души, пробуждано от съзнанието за саможертва.
— А сега не сте ли станали? — намеквате вие.
— Не, не сме станали, защото не сме облечени — фактът е очевиден. — Татко винаги е уморен сутрин — продължава гласът, — нали работи по цял ден. А ти уморен ли си сутрин?
При тия думи главата се обръща и едва сега забелязва, че останалите три деца също са влезли и седят в полукръг на пода. От тяхната поза става ясно, че погрешно са приели цялата работа за представление със забавено действие, някаква комична лекция или изпълнение на фокусник и търпеливо чакат да станете от леглото и да направите нещо. Това възмущава вашия събеседник — самото хрумване да влязат в спалнята на госта. Той властно им заповядва да се махнат. Те не му отговарят и не спорят. Пазейки гробно мълчание, всички като един се нахвърлят отгоре му. Единственото, което можете да видите от вашето легло, е преплетен възел от размахани ръце и крака, напомнящ пиян октопод, който се мъчи да намери дъното. Не се чува думица, това, изглежда, влиза в правилата на играта. Ако спите с пижама, скачате от леглото и само увеличавате бъркотията; ако сте с по-непретенциозни одежди, оставате, където сте, и давате на висок глас заповеди, на които никой не обръща внимание. Най-простото решение е да оставите всичко на най-голямото момче. И наистина след малко то ги избутва навън и затваря вратата. Тя тутакси се отваря наново и едно от тях, обикновено Мюриъл, влита обратно в стаята. Влита, сякаш е изстреляна от катапулт. Положението й е неизгодно, защото има дълга коса, удобна за скубане. Тя явно съзнава това, защото здраво стиска косата си с едната ръка и се брани с другата. Момчето отваря пак вратата и ловко използва сестра си като стенобитна машина срещу преградилите пътя отвън. Чувате глух бумтеж, когато главата й се врязва между тях и ги разпръсква. Когато победата е пълна, братът се завръща и сяда на мястото си на леглото. Не личи да е ядосан, вече е забравил цялото произшествие.
— Обичам сутрините — казва той, — а ти?
— Някои сутрини не са лоши — съгласявате се, — но други не са толкова спокойни.
Той не забелязва намека в забележката ви. На сякаш безплътното му лице се изписва разсеяно изражение.
— Искам да умра сутрин — казва, — толкова е хубаво.
— Може и да стане — отговаряте, — ако баща ти покани някой раздразнителен човек да преспи тук, без да го е предупредил предварително.
Той се откъсва от съзерцателното си настроение и се връща към действителността.
— Хубаво е в градината — забелязва той, — не ти ли се иска да скочиш и да поиграеш на крикет?
Не ви е идвало на ум такова нещо, когато сте си лягали, но при създалото се положение ви се вижда не по-лошо, отколкото да лежите безнадеждно буден, и се съгласявате.
По-късно през деня до ушите ви стига обяснението за всичко станало: събудили сте се рано, не сте могли да заспите и сте решили да поиграете крикет. Децата, научени да бъдат винаги любезни с гостите, са се почувствали длъжни да ви доставят това удоволствие. На закуска госпожа Харис подхвърля, че е можело поне да се погрижите децата да бъдат облечени, както трябва, преди да ги изведете навън, а Харис ви натяква с плачевен тон, че с примера и поощрението си за една сутрин сте провалили нещо, което той е градил с месеци.
Тая сряда сутрин Джордж, изглежда, е държал на всяка цена да стане в пет и петнайсет и ги е убедил да се съгласят да ги учи на разни фокуси с новото колело на Харис между парниците за краставици. Но в тоя случай дори и госпожа Харис не се разсърди на Джордж — интуитивно се досещаше, че е малко вероятно хрумването да е било изцяло негово.