За да променя посоката ни мислите си, пъхнах в джоба една топка за голф, избрах стик за далечни удари и излязох на ливадата. Там пасяха две овце. И двете тръгнаха подире ми, очевидно заинтересувани от спортните ми упражнения. Едната беше немлада, добродушна по нрав и благоразположена. Не съм сигурен, че разбираше играта, но, изглежда, й се нравеше, че съм се заел с толкова безобидно занимание в този ранен час. Придружаваше всеки удар с коментар:
— Добреее, мнооого добреее!
Толкова се радваше, сякаш го правеше самата тя.
Ала другата беше заядлива неприятна дъртачка и в противовес на първата се стараеше да ме обезсърчи. След почти всеки удар се изказваше:
— Неее, мнооого злеее, не е добреее!
Някои от ударите си бяха чудесни, но тя бе обзета от дух на противоречие и всячески се опитваше да ме ядоса. Веднага ми стана ясно.
По някаква злощастна случайност след един от най-решителните ми удари топката цапардоса по носа добрата овца. Лошата овца се изкикоти — безочливо, дрезгаво и просташки, и докато приятелката й стоеше закована на място, твърде сащисана, за да помръдне, тя рязко промени тона и изблея:
— Добреее, мнооого добреее! Най-добреее!
Готов бях да дам една гвинея да бях ударил нея, а не другата. На тоя свят добрите и благонамерените винаги си патят.
Прекарах на ливадата повече време, отколкото възнамерявах, и когато Етълбърта дойде да ми каже, че е седем и половина и че закуската е сервирана, си спомних, че не съм се обръснал. Етълбърта се ядосва, когато се бръсна набързо. Опасява се, че външни наблюдатели могат да го приемат за недостатъчно решителен опит за самоубийство и сред съседите да се разчуе, че съвместният ни живот не върви добре. На второ място изтъква, че имам външност, с която човек не бива да си играе.
Общо взето, бях доволен, че няма да има време за дълго сбогуване с Етълбърта — искаше ми се да избегна вероятността тя да се разплаче. Но ми се щеше да имам по-голяма възможност да дам няколко прощални напътствия на децата, особено за въдицата ми, която те упорито използват за вратичка на крикет. Освен това не обичам да тичам в последния момент на гарата. На двеста метра от гарата настигнах Джордж и Харис. Те също тичаха. Виновна била новата кухненска печка, както ме осведоми Харис на пресекулки, докато препускахме един до друг. Тая сутрин я изпробвали за пръв път и по една или друга причина тя пръснала тенджерата с бъбреците и опарила готвачката. Изрази надеждата, че докато се върнем, щели да й свикнат.
Още малко, и както се казва, щяхме да изтървем влака, а когато седнахме запъхтени в купето и си припомних събитията от тази сутрин, в паметта ми изплува образът на моя чичо Поджър, който двеста и петдесет дни от годината пътуваше с влака от девет и тринайсет от Илинг комън до гарата на Мергейт стрийт.
От дома на чичо Поджър до гарата бяха осем минути път. Чичо обичаше да казва:
— Смятай, че са петнайсет минути и не бързай — и винаги тръгваше тичешком пет минути преди влака.
Не зная защо, но това си беше обичай в предградието. Мнозина пълни господа, работещи в Сити, живееха тогава в Илинг (може би още живеят) и хващаха ранните влакове за града. Всички тръгваха късно, всички носеха черна чанта и вестник в едната ръка и чадър в другата и всички тичаха последните метри до гарата и в сухо, и в мокро време.
Хората, които си нямаха друга работа, главно бавачки и чирачета от дюкяните, а сегиз-тогиз и някой търговец с количка, се събираха при хубаво време на ливадата, за да ги гледат и да изпращат с одобрителни възгласи най-заслужилите. Зрелището не беше от най-изтънчените. Те не бягаха умело, не бягаха дори бързо, но много се стараеха и влагаха всичките си сили. Гледката привличаше не като проява на спортно майсторство, а будеше непреднамерена възхита поради съвестните им усилия.
Понякога в тълпата се сключваха безобидни облози.
— Две срещу едно за оня дъртия с бялата жилетка!
— Десет срещу едно за нашето Бръмчило, освен ако не се пльосне, преди да стигне!
— Залагам всичко за Червения император!
Това беше прякор, лепнат от младеж с вкус към ентомологията на един запасен офицер, съсед на чичо ми, господин с величава осанка, докато стоеше на място, но страхотно зачервен при най-малкото физическо усилие.