Чичо ми и останалите пишеха до редакцията на вестник „Илинг прес“, за да изкажат огорчението си от бездействието на местната полиция, редакторът поместваше пламенни уводни статии за липсата на възпитание сред долните съсловия, особено в западните предградия. Но от всичко това не излезе нищо.
Въпросът не беше в това, че чичо ми не ставаше достатъчно рано. Просто в последния момент му се случваха разни непредвидени неща. Първото, което правеше след закуска, бе да си загуби вестника. Винаги разбирахме, когато чичо Поджър загубваше нещо, по изражението на изумено възмущение, с което в такива случаи гледаше света. На чичо Поджър никога не му идваше на ум да си каже:
— Аз съм един небрежен старец. Губя всичко, никога не помня къде съм сложил нещо. Напълно съм неспособен да си го намеря сам. Вероятно в това отношение съм ужасно досаден за всичките ми близки. Трябва да се постарая да се поправя.
Напротив, по някакви странни пътища разумът му го бе предумал, че когато загуби нещо, виновни са всички други в къщата, но не и той.
— Ей сега го държах в ръцете си! — възкликваше той.
Тонът му изразяваше убеденост, че живее сред фокусници, които крият всичко от него с единствената цел да го ядосат.
— Да не си го оставил в градината? — изказваше предположение леля.
— Защо ще го оставям в градината? Вестникът не ми трябва в градината, вестникът ми трябва във влака.
— Може би си го пъхнал в джоба?
— Гледай я тая жена! Мислиш ли, че ще стоя тук в девет без пет и ще го търся, ако е в джоба ми? За глупак ли ме смяташ?
В този миг някой извикваше:
— Това какво е? — и му подаваше отнякъде старателно сгънатия вестник.
— Много ми се иска да не ми пипате нещата — изръмжаваше той и го грабваше разярено.
Отваряше чантата да го прибере и внезапно, като го погледнеше, замръзваше безмълвен с крайно оскърбен вид.
— Какво има? — питаше леля.
— Онзиденшен! — отговаряше той, прекалено обиден дори за да крещи, и хвърляше вестника на масата.
Поне веднъж, за разнообразие, да се бе случил вчерашен. Винаги беше онзиденшен освен във вторник — тогава беше съботен.
Накрая му го намирахме, обикновено беше седял на него. Тогава той се усмихваше — не от сърце, а уморено, като човек, убеден, че съдбата го е заточила сред тълпа безнадеждни идиоти…
— През цялото време точно под носовете ви… — и се опитваше да довърши ритуала на сбогуването с всички деца в дома.
Леля ми никога не излизаше от дома, дори за да отскочи при съседите, без да се сбогува нежно с всеки член на семейството. „Човек не знае какво може да му се случи“ — казваше тя.
Някое от децата, разбира се, неизменно липсваше. Когато това станеше ясно, останалите шест без минута двоумене се разпиляваха с викове да го търсят. Щом те изчезнеха, то от само себе си изникваше, винаги с най-обосновано извинение за отсъствието си, и веднага хукваше подир другите да им съобщи, че се е намерило. По този начин поне пет минути отиваха всички да се търсят един друг — предостатъчно време за чичо ми, за да си намери чадъра и да си загуби шапката. Когато групата най-сетне се събираше отново в хола, часовникът в гостната удряше девет. Беше студен пронизващ звън, който напълно дезорганизираше чичо ми. Във възбудата си той целуваше някое дете два пъти, пропускаше друго, забравяше кого е целунал и кого не е, и се налагаше да започне отначало. Според него те нарочно се размествали и аз не мога твърдо да заявя, че обвинението му беше напълно безоснователно. На всичките му тревоги отгоре лицето на едно от децата обикновено лепнеше и тъкмо то винаги беше най-любвеобилно.
Ако се случеше всичко да върви прекалено гладко, най-голямото момче споменаваше между другото, че всички часовници в къщата били с пет минути назад и то затова било закъсняло оня ден за училище. Чичо ми тозчас изхвърчаше стремително към портата, където се сещаше, че не си е взел нито чантата, нито чадъра. Всички деца, които леля ми не успееше да спре, се юрваха подире му, като две се сбиваха кое да носи чадъра, а останалите се сборичкваха около чантата. Щом се върнехме, откривахме на масата в хола най-важното, което бе забравил, и се чудехме какво ли ще каже, когато се прибере вечерта.
Влакът пристигна на гара Ватерло малко след девет и ние веднага пристъпихме към изпълнение на проекта на Джордж. Отворихме разговорника на раздел „На пиацата за файтони“, приближихме се до една от колите, свалихме шапки и пожелахме на файтонджията „Добро утро“.