— Но имаш добро сърце, Дейви! И много ме обичаш. В това съм сигурна.
— Че си ми мила, мила си ми, Джени, макар да не зная докога ще трае тая обич. Иначе не съм лош, докато всичко става по моему и не се ядосам за нещо. Но лесно кипвам, също като татко, ако питаш майка ми, и едва ли ще стана по-добър с годините.
— Ех, че лошо говориш за себе си, Дейви! Ти си честно момче. Познавам те по-добре, отколкото се познаваш ти. Знам, че ще създадеш добър дом за мен.
— Може и така да стане, Джени, но се съмнявам. Както всеки знае, за жената и за децата е добре стопанинът да не налита на чашката, пък аз, подуша ли уиски, отварям гърло като на най-големите сьомги от Лох Тей. Наливай, ако си нямаш работа, пълнене няма.
— Така е, ама си добър, като си трезвен, Дейви.
— Може и добър да бъда, Джени, ако не ми се бъркаш.
— И ще се спогаждаш с мен, Дейви, и ще работиш за мен, нали?
— Не виждам защо да не се спогаждам с теб, Джени, ама да не ми опяваш да работя, че като чуя за работа, ми призлява.
— Е, колкото можеш, Дейви. Нали така казва и пасторът, никой не може повече, отколкото може.
— Моето можене никакво го няма, Джени, и не знам дали много ще ти донесе. Хората са грешни слаби твари, Джени, а от мен по-грешна и по-слаба мъчно ще намериш.
— Добре, Дейви, ти си честен. Колко младежи обещават всичко на горките девойки, а после нищо не изпълняват и им късат сърцата. Ти не лъжеш, Дейви, затуй си мисля: ще те взема, пък ще видим какво ще излезе.
Историята не казва какво е излязло, но е ясно, че оттук насетне дамата не е имала право да се оплаква. И да се е оплакала, и да не е — защото жените не държат прекалено на логиката, както впрочем и мъжете, — Дейви трябва да е изпитвал задоволство от мисълта, че всякакви упреци са безоснователни.
Искам и аз да бъда така откровен с читателя на тая книга. Държа честно да изтъкна тук недостатъците й. Не искам никой да я чете поради заблуждение.
От тая книга няма да почерпите полезни сведения.
Всеки, който реши, че с нейна помощ ще може да направи обиколка на Германия и на Шварцвалд, най-вероятно ще се загуби, преди да стигне фара Ноур в устието на Темза. А и това е най-малкото, което може да му се случи. С отдалечаването от къщи ще нарастват и затрудненията му.
Не броя даването на полезни сведения сред силните си черти. Това убеждение не ми е вродено, стигнах до него от опит.
В ранните си журналистически дни работех в едно списание, предвестник на редица извънредно популярни днес периодични издания. Гордеехме се, че съчетаваме информацията със забавлението. Кое трябваше да се приеме за забавление и кое за информация, читателят трябваше сам да реши. Давахме съвети на хора пред прага на съпружеския живот — пространни, задълбочени съвети, които, стига да се следваха, щяха да превърнат нашите читатели в обект на завист за всички семейни двойки по света. Обяснявахме на абонатите как да забогатеят с отглеждане на зайци, като привеждахме факти и цифри. Би било нормално те да изразят изненада, че самите ние не се отказваме от журналистиката и не се посвещаваме на зайцевъдството. С цитати от авторитетни източници доказвах, че човек, започнал с дванайсет породисти заека и с малко разум, след три години ще получава доход две хиляди лири годишно, нарастващ в неотвратима прогресия. Може парите да не му трябват. Може да не знае какво да ги прави. Но те ще идват. Вярно, че така и не видях собственик на зайчарник, печелещ две хиляди лири годишно, макар че познавах мнозина, започващи с необходимите дванайсет породисти заека. Винаги ставаше някаква грешка — може би присъщата на зайчарника атмосфера се отразява зле на разума.
Осведомявахме читателите си каква част от мъжкото население на Исландия е плешиво, цитирайки сигурни източници; колко пушени херинги трябва да се наредят една зад друга, за да се стигне от Лондон до Рим, което е много полезно за всеки, пожелал да нареди пушени херинги от Лондон до Рим, за да си поръча наведнъж правилното количество; колко думи на ден изговаря една обикновена жена, както и други сведения от този род, целящи да направят читателите умни и да ги поставят по-напред от читателите на други списания.
Обяснявахме им как да лекуват припадъци при котки. Аз самият не вярвах, не вярвам и сега, че припадъците при котките могат да се излекуват. Ако имам болна от истерия котка, ще дам обявление, че я продавам, може дори да я подаря. Но ние бяхме длъжни да даваме информация, когато ни я искаха. Получихме писмо от някакъв глупак, който държеше да научи точно това, и аз изгубих почти цял предобед, докато открия нещо по въпроса. Най-сетне намерих нужното в приложението на една стара готварска книга. Не можах да разбера какво търсеше там. Нямаше нищичко общо с прякото предназначение на книгата, не описваше пикантна гозба от котка — дори излекувана от припадъци. Авторката бе добавила съвета си просто от великодушие. Мога да кажа, че по-добре да не го беше включвала, той стана причина за немалко гневни писма и за изгубването на четирима, може би и на повече абонати на списанието. Читателят, задал въпроса, писа, че изпълнението на нашия съвет му струвало потрошени съдини за две лири, без да се броят счупеният прозорец и вероятното отравяне на кръвта у самия него. Освен това припадъците на котката станали по-силни. А рецептата беше много проста. Човек трябва да стисне котката между краката си леко, за да не й причини болка, и с остра ножица бързо и ловко да направи разрез на опашката. Не се отрязва нищо от опашката. Точно затова трябва да се внимава, прави се само разрез.