Както обяснихме на нашия абонат, подходящите места за извършване на тази операция са градината или бараката за въглища. Трябва да си идиот, за да я правиш в кухнята, и то без чужда помощ.
Давахме и съвети за добро държане. Обяснявахме как да се обръщаме към благородници и владици, как да ядем супа. Напътствахме стеснителни младежи как да се държат непринудено в обществото. Обучавахме и мъже, и жени да танцуват с помощта на диаграми. Разрешавахме религиозните им съмнения и им предлагахме морален кодекс, който би направил чест на всеки фарисей.
Списанието не бележеше финансови успехи. То бе изпреварило времето си и затова съставът на редакцията бе ограничен. Моят отдел, доколкото си спомням, отговаряше за страниците „Съвети към майките“ (пишех ги аз с помощта на тогавашната ми хазайка, меродавна познавачка на семейните въпроси, след като се бе развела с един мъж и бе погребала четири деца), „Препоръки с илюстрации за домашно обзавеждане и вътрешна украса“, рубриката „Литературни съвети за начинаещите“ (искрено се надявам, че, прилагайки ги, читателите са постигнали по-добри резултати от самия мен) и седмичната статия „Откровени беседи с младежите“ на Чичо Хенри. Чичо Хенри беше благ стар добряк с неизчерпаем разностранен опит, изпълнен със съчувствие към подрастващото поколение. Самият той бе изживявал тежки моменти в далечната си младост и нямаше нещо, което да не знае. И до днес препрочитам от време на време съветите на Чичо Хенри и колкото и да не ми прилича аз да го кажа, намирам ги за добри и разумни. Мисля си понякога, че ако се бях придържал към напътствията на Чичо Хенри, щях сега да съм по-умен, да правя по-малко грешки, да се чувствам по-доволен от себе си.
Една свита женица, която живееше в едностайно жилище недалеч от „Тотнъм корт роуд“, а съпруга й го бяха прибрали в лудница, пишеше „Готварска рубрика“, „Съвети за възпитанието“ (много съвети давахме) и страница и половина „Новости в модата“, поднесени с игривия интимен тон, който май още не е съвсем изчезнал от съвременната журналистика: „Да знаете само с каква божествена рокля бях на конните надбягвания миналата седмица. Княз Ц. възкликна… ах, но защо да ви повтарям всичко, което казва тоя отплеснат глупчо! … А милата графиня, струва ми се, мъъънинко ми завидя…“ — и т.н.
Горката женица! И сега я виждам — цялата сива, с протъркана сива рокля на мастилени петна. Може би, ако бе отишла поне веднъж на конни надбягвания или другаде на открито, страните й щяха малко да поруменеят.
Собственикът на списанието, един от най-наглите невежи, които съм виждал (спомням си, веднъж обясни на един абонат, че Бен Джонсън (Бен Джонсън (1573–1637) — английски драматург, приятел на Шекспир) бил написал „Рабле“, за да плати погребението на майка си), само добродушно се засмиваше, когато му посочеха грешките. Попълваше с помощта на една евтина енциклопедия рубриката „Знаете ли, че…“. Добре се справяше. Въоръжен с ножица, разсилният ни снабдяваше с материала за „Хумор и сатира“.
Работата беше много и зле платена. Крепеше ни съзнанието, че учим ближните си и обогатяваме знанията им. От памтивека най-разпространената и най-популярна игра е на училище. Събираш шест деца, караш ги да насядат на стъпалата на някоя къща, а ти крачиш напред-назад с книга и бастунче. Играем я съвсем невръстни, играем я като момчета и момичета, играем я като мъже и жени, играем я, когато закретаме немощно по чехли към гроба. Никога не ни омръзва, никога не ни отегчава. Само едно я разваля: сдърпванията на шестте други деца и те да вземат книгата и бастунчето. Популярността на журналистиката като призвание, въпреки многото й отрицателни страни, се дължи на това, че всеки журналист има себе си за момчето, което важно пристъпва напред-назад с бастунчето. Правителството, обществените класи и народните маси, светските среди, изкуството и литературата са шестте деца, насядали на стъпалата. Той ги поучава и обогатява знанията им.