Затова започнах да обуздавам страстта си да давам сведения и доколкото зависи от мен, в тази книга няма да намерите никакви практически съвети. Не се надявайте да получите описания на градове, исторически отклонения, архитектурни възторзи и поучения.
Веднъж запитах един интелигентен чужденец какво мисли за Лондон. Той каза:
— Много голям град.
Аз попитах:
— Кое в него ви прави най-силно впечатление?
Той отвърна:
— Многото хора.
Аз попитах:
— Какво ще кажете за него в сравнение с други градове — Париж, Рим, Берлин?
Чужденецът сви рамене:
— Лондон е по-голям, какво друго!
Всички мравуняци си приличат. Толкова много улици, широки и тесни, където дребните гадинки гъмжат в неразгадаема неразбория — едни се блъскат напред с важен вид, други са спрели да побъбрят, трети мъкнат тежък товар, четвърти се припичат на слънце. Безброй житници, претъпкани с храна, безброй килийки, където тия буболечки спят, хранят се и се любят, ъгълчето, където лежат мъничките им бели кости. Един мравуняк е голям, съседният е по-малък. Това гнездо е в пясъка, другото е под камъните. Това е изградено вчера, онова е било иззидано преди векове, някои казват — още преди да долетят лястовичките. Кой знае?
И фолклор и приказки няма да намерите в тази книга.
Всяка долина, всяко селце си има своя песен. Аз ще ви кажа за какво се говори в нея, вие можете да го предадете в стихове и да напишете своя музика.
Имало едно време една девойка. Дошъл един момък, любил се с нея и заминал.
Тази песен, една и съща, е изпята на много езици, защото момъкът, изглежда, е бил голям пътешественик. В сантиментална Германия много добре го помнят. Не са забравили за минаването му и обитателите на сините елзаски планини, а, ако не ме лъже паметта, отбивал се е и покрай Алън Уотър (Мочурлива торфена област в Ирландия). Той е като Скитника евреин, а се говори, че не особено благоразумните девойки и до ден днешен се ослушват за тропота от копитата на коня му.
В Шварцвалд има много развалини, които някога са били човешки жилища, изпълнени с гласове. Тук се пазят много легенди и затова ще ви доставя всичко необходимо, а пък вие сами си приготвяйте гозбата. Вземате едно-две човешки сърца — според случая, връзка страсти (но не повече от пет-шест), слагате за вкус смес от добро и зло, добавяте малко от соса на смъртта и поднасяте, когато и където пожелаете. „Килията на светеца“, „Кулата на призраците“, „Гробът в тъмницата“, „Лобната скала на любовта“ — наречете я, както си искате, яхнията си остава същата.
И накрая, в тая книга няма да има природни описания. Не е от мързел, а от сдържаност. Няма нищо по-лесно от описването на природата, няма нищо по-мъчително и по-излишно от четенето на тия описания. По времето, когато Гибън (Едуард Гибън (1737–1794) — английски историк, автор на „Упадък и рухване на Римската империя“) е бил принуден да се осланя на разказите на пътешественици за Хелеспонт, а английските историци са познавали Рейн главно от Цезаровите „Записки за Галските войни“, всеки, който е мръдвал до някъде, е бил длъжен да описва колкото може по-подробно видяното. Доктор Джонсън (Доктор Самюъл Джонсън (1709–1784) — английски писател и лексикограф), който почти не е познавал друго освен гледката на Флийт стрийт (Лондонска улица, където се намират редакциите на повечето вестниците), е можел да чете с удоволствие описанието на йоркшърските пустоши и да научи нещо. За един кокни — кореняк лондончанин, невиждал по-висока планина от хълмовете Хогс бак в Съри, разказът за върха Сноудън сигурно е бил вълнуващ. Но ние, или по-точно — направеното за нас от парната машина и фотоапарата, сме променили всичко това. Човекът, който играе всяка година тенис в подножието на Матерхорн и билярд на Риги, няма да ви благодари за някое обстойно и съвестно описание на Грампианските планини. За един средно образован човек, видял десетки маслени картини, стотици снимки, хиляди илюстрации в списания и една-две панорами на Ниагара, словесното описание на водопад е отегчително.
Един мой приятел — американец, културен човек, който обичаше поезията — ми каза, че си е съставил много по-задоволителна представа за Езерния край от едно евтино албумче с картинки, отколкото от всички стихотворения на Колридж, Сауди и Уърдсуърт. По повод на природните описания в прозата той отбеляза, че би признал същите достойнства на един автор заради картинно описание на онова, което е ял на вечеря. Но то беше във връзка с друго разсъждение — че всяко изкуство си има своите предели. Приятелят ми твърдеше, че както платното и боите не са подходящи средства за разказване на приказка, така и словесната рисунка в най-добрия случай е нескопосан метод за предаване на впечатления, които се възприемат непосредствено от окото.