Във връзка с тоя въпрос в паметта ми се е запазил много ясно един горещ училищен следобед. Часът беше по английска литература и започна с прочитането на едно многословно, сносно иначе, стихотворение. Името на автора, колкото и да ме е срам да призная, съм забравил, както и заглавието на стихотворението. След като свършихме четенето, затворихме букварите и преподавателят, благ побелял мъж, поиска да му разкажем със свои думи прочетеното.
— Кажете ми — подкани преподавателят — за какво се разказваше в стихотворението?
— За една девойка, господин учителю — явно неохотно отвърна посоченото момче с наведена глава и сякаш, на него да бяха оставили, никога нямаше да заговорим за това.
— Да — съгласи се преподавателят, — но аз искам да ми разкажеш всичко с твои думи. Ние нали не викаме „девойка“, ние казваме „мома“. Да, става дума за една мома. Продължавай.
— Мома — повтори първенецът на класа, а замяната явно увеличи смущението му, — която живеела в една гора.
— Каква гора? — попита учителят.
Първото момче внимателно заразглежда мастилницата си, после вдигна очи към тавана.
— Хайде — насърчи го учителят, започващ да губи търпение, — нали четохме ей сега цели десет минути за тази гора. Нищо ли не можеш да кажеш за нея?
— Дърветата стволести със клони съковити… — зарецитира първенецът.
— Не, не — прекъсна го преподавателят, — не искам да повтаряш стихотворението. Искам да ми опишеш с твои думи каква е била гората, в която е живяла момата.
Учителят нетърпеливо затропа с крак, първенецът на класа побърза да избърбори:
— Беше обикновена гора, господин учителю.
— Кажи му каква била гората — нареди учителят, сочейки второ момче.
Второто момче каза, че била „зелена гора“. Това още повече раздразни учителя. Той нарече второто момче „тъпчо“, макар всъщност да не мога да кажа защо, и се обърна към трето, което от една минута седеше като на въглени и размахваше като развален семафор дясната си ръка. Щеше да го каже в следващия миг и без учителят да го пита: лицето му бе почервеняло от напрежението да сдържи знанието си.
— Тъмна и мрачна гора — повтори преподавателят с явно одобрение. — А защо била тъмна и мрачна?
Третото момче остана на висотата на положението:
— Защото слънцето не влизало вътре, не, защото слънчевите лъчи не можели да проникнат в нея.
— А защо слънчевите лъчи не можели да проникнат?
— Защото листата били много гъсти, господин учителю.
— Много добре — каза учителят. — Момата живяла в тъмна и мрачна гора, в която слънчевите лъчи не можели да проникнат през гъстия листак. Какво растяло в тая гора? — той посочи четвърто момче.
— Дървета, господин учителю.
— И какво друго?
— Гъби, господин учителю — каза момчето след известно мълчание.
Преподавателят не беше съвсем сигурен за гъбите, но след като провери в текста, се съгласи с момчето: гъбите ги имаше.
— Точно така — потвърди той, — имало гъби. И какво още? Какво има под дърветата в една гора?
— Пръст, господин учителю.
— Не, не, какво друго расте в гората освен дървета?
— А, да, храсти, господин учителю.
— Храсти, много добре. Ето че напредваме. В тая гора имало дървета и храсти. И какво още?
Посочи едно дребно момче в дъното на стаята, което бе решило, че тая гора е твърде далеч, за да й бере грижа, и играеше само със себе си на кръстчета и нули. Сепнато и объркано, но с чувството, че е длъжно да добави нещо към списъка, то се престраши и каза:
— Къпини.
— Разбира се, как не се е сетил Клопщок да добави нещо за ядене — забеляза преподавателят, който се гордееше с духовитостта си.
Това накара всички да се изсмеят на Клопщок и достави удоволствие на преподавателя.
— Кажи сега — посочи той едно момче по средата — какво друго имало в тая гора освен дървета и храсти?
— Имало река, господин учителю.
— Точно така, и какво правела реката?
— Бълбукала, господин учителю.
— Не, не. Ручеите бълбукат, реките…
— Реват, господин учителю.
— Ревяла. И какво я карало да реве?
Това беше труден въпрос. Едно момче (не най-блестящият интелект на класа) се обади:
— Момата.
За да ни помогне, преподавателят постави въпроса иначе:
— Кога ревяла?
Третото по успех момче отново се яви на помощ и обясни, че ревяла, когато падала от канара на канара. Струва ми се, че на някои от нас им мина смътната мисъл, че сигурно е била много страхлива река, та да вдига такъв шум за няма нищо. Една по-смела река, мислехме ние, ще си тече без много приказки. Река, която реве всеки път щом падне на канара, ни се виждаше малодушна, но учителят като че ли беше напълно доволен от отговора.