Планът на Джордж не се отличаваше нито с оригиналност, нито със замах, но за момента ни допадна. За щастие се бяхме озовали недалеч от мястото, където първоначално бяхме сбъркали пътя, и така, подпомогнати от човека с косата, поехме по правилния път и стигнахме в Тодмос четири часа по-късно от заплануваното, с апетит, чието утоляване ни отне четирийсет и пет минути сериозен труд в пълно мълчание.
Намерението ни беше от Тодмос да слезем пеш до Рейн, но предвид непредвиденото сутрешно пресилване решихме да вземем екипаж, както казват французите. Наехме живописна кола, теглена от кон, който бих уподобил на бъчва, ако не трябваше да го отлича от кочияша, в сравнение с когото приличаше на чироз. В Германия всяка кола е пригодена за два коня, но обикновено се тегли от един. Това придава на впряга разкривен вид за нашите представи, но тук това минава за шик. Подтекстът е, че обикновено запрягат два коня, но точно в този момент вторият някъде се е запилял. Немецът колар не може да бъде наречен първокласен кочияш. Той е на най-голяма висота, когато спи. Тогава не може да те вкара в беда и понеже конят обикновено е умен и опитен, пътуването става относително безопасно. Ако в Германия научат коня да прибира парите в края на пътуването, изобщо няма да има нужда от колар. Това ще е голямо облекчение за пътника, защото, когато е буден и не плющи с камшика, германският колар или прави някаква поразия, или поправя последиците от нея. Първото по-добре му се удава. Спомням си как се спусках веднъж по стръмно шварцвалдско нанадолнище с една-две дами. Пътят се виеше надолу като тирбушон. Склонът се издигаше под ъгъл седемдесет и пет градуса. Пътувахме много приятно, коларят, както с радост забелязахме, седеше със затворени очи, но неочаквано се събуди от нещо — лош сън или лошо храносмилане. Дръпна поводите и извънредно сръчно прати левия кон извън пътя, където животното някак се закрепи, увиснало на хамутите. Видимо коларят ни най-малко не се ядоса или изненада. Стори ми се, че и двата коня бяха свикнали с подобни маневри. Слязохме, слезе и коларят. Той измъкна изпод седалката огромен сгъваем нож, който явно държеше там за тая цел, и ловко преряза ремъците. Освободеният кон се замята и закатери, докато излезе пак на пътя двайсетина метра по-надолу. Там спря и зачака да стигнем до него. Ние се качихме в колата и слязохме с единия кон. Коларят отново запрегна другия с няколко върви и продължихме пътя си. Направи ми впечатление че и коларят, и конят явно бяха свикнали с този метод за слизане по стръмен път. Нямаше да се изненадам, ако коларят бе предложил да се впрегнем и ние и всички заедно да се дотъркаляме до долу.
Друга особеност на немския колар е, че изобщо не опъва юздите. Той регулира скоростта не чрез хода на коня, а със спирачката. За дванайсет километра в час я стяга леко, така че тя едва стърже колелото и произвежда непрекъснат звук като от острене на трион. За шест километра в час я затяга повече и пътуването се осъществява под акомпанимент от стонове и писъци, напомнящи оратория на умиращи прасета. Когато иска да спре колата, натиска спирачката докрай. Ако е добра, той е уверен — освен ако конят не е изключително як, — че спирачният път ще е не повече от две конски дължини. Изглежда, нито немският колар, нито немският кон познават друг начин за спиране на кола. Немският кон тегли с всички сили, докато не проумее, че не може да придвижи колата на един пръст. Тогава спира. Конете в другите страни нямат нищо против да спрат, щом им го предложат. Виждал съм коне, които с удоволствие едва-едва се тътрят. Немският кон, изглежда, е настроен на определена бързина и не може да излезе от нея. Без ни най-малко да украсявам, ще кажа, че съм виждал немски колар, захвърлил поводите, с две ръце да затяга спирачката, обзет от ужас, че няма да успее да избегне сблъскване.
Във Валдсхут, градче от шестнайсети век, през което Рейн минава в началото на пътя си, се сблъскахме с обикновеното за Европа явление: пътуващ британец, огорчен и изненадан, че никой не говори английски като хората. Сварихме го на гарата — рус, с мек съмърсетски акцент — за десети път, както ни осведоми, да обяснява на един носач нещо съвършено просто. Макар че имал билет за Донауешинген и искал да отиде в Донауешинген, за да види изворите на Дунав, които не са там, колкото и да разправяли, че били там, но пък искал велосипедът му да бъде изпратен в Енген, а чантата — в Констанц, откъдето щял да си ги прибере, когато пристигне. Беше изпотен и ядосан от усилията. Носачът, иначе млад на години, в момента изглеждаше състарен и омърлушен. Предложих си услугите. Сега съжалявам за това — но не толкова горещо, предполагам, колкото той, че е приел помощта ми. И трите маршрута, както ни осведоми носачът, били сложни, с по няколко прехвърляния. Нямаше много време за обяснения, влакът тръгваше след няколко минути. Англичанинът говореше много, което винаги е погрешно, щом трябва да се обясни нещо заплетено, а носачът копнееше час по-скоро да махне всичко това от главата си.