Нещо много дразнещо извисената англосаксонска душа е прозаичният инстинкт, подбуждащ немеца да строи ресторант в крайната точка на всеки маршрут. На планински връх, в приказна долина, сред самотен проход, край водопад или лъкатушен поток неизменно стърчи оживена Wirtschaft (Гостилница (нем.)). Може ли човек да се захласне в една гледка, когато е заобиколен от залети с бира маси? Може ли да се унесе в исторически блянове сред миризми на печено телешко и спанак?
Един ден, погълнати от възвишени мисли, се качвахме през горски гъстак.
— А на върха — каза с горчивина Харис, когато спряхме да отдъхнем и да стегнем коланите с още една дупка — ще намерим гостилница, пълна с хора, плюскащи бифтеци и сливов сладкиш и наливащи се с бяло вино.
Мислиш ли? — попита Джордж.
— Разбира се — отговори Харис, — нали ги знаеш! Една горичка не оставят за усамотеност и съзерцание, едно възвишение неосквернено от просташкото и материалното.
— Ако не се разтакаваме — отбелязах, — ще стигнем там малко преди един часа.
— Тъкмо време за Mittagstisch (Обяд (нем.))! — изстена Харис. — Може да има от ония сините пъстървички, които ловят по тия места. В Германия няма отърване от ядене и пиене. Да полудее човек!
Продължихме нагоре и красивата гледка разсея възмущението ни. Преценката ми излезе точна. В един без петнайсет Харис, който вървеше отпред, се обади:
— Стигнахме, виждам върха.
— А гостилницата? — попита Джордж.
— Не я виждам — отговори Харис. — Но няма начин да не е тук, пуста да опустее!
След пет минути стояхме на върха. Устремихме взор на север, на юг, на изток и на запад, след това се спогледахме.
— Вълшебна гледка — каза Харис.
— Великолепна — съгласих се аз.
— Ненадмината — добави Джордж.
— Поне веднъж им е стигнал умът да сложат гостилницата по-встрани — каза Харис.
— Наистина са я скрили — каза Джордж.
— Когато не ти я завират под носа, не пречи — отбеляза Харис.
— Да, стига да е на място — уточних, — няма нищо лошо в нея.
— Къде ли са я заврели? — попита Джордж.
— Да я потърсим — предложи Харис в пристъп на вдъхновение.
Идеята беше добра. Аз също изпитвах любопитство. Уговорихме се да тръгнем в различни посоки и после да се съберем на върха, за да докладваме кой какво е видял. След половин час се събрахме. Нямаше нужда от думи. На лицата ни бе изписано, че най-сетне сме открили кътче германска природа, неосквернено от презрени апетити за ядене и пиене.
— Чак не ми се вярва, че е възможно — каза Харис. — А на вас?
— Според мен — отговорих — това са единствените триста квадратни метра в цяла Германия без гостилница.
— И ние, трима случайни пътници — каза Джордж, — ги открихме без никакви усилия.
— Така е — потвърдих. — Благодарение на щастлива случайност сега можем да се отдадем на възвишени чувства, несмущавани от повика на по-долната природа. Погледнете светлината по онези далечни върхове. Не е ли невероятна!
— Като заговорихме за природа — каза Джордж, — кой според вас е най-прекият път надолу?
— Левият — отговорих, след като надникнах в пътеводителя. — Води до Зоненщайг. На два часа път има добър ресторант, „Goldener Adler“ („Златният орел“ (нем.)). Но пък десният, макар и малко по-дълъг, предлага повече перспективи.
— Всяка перспектива е като всички други перспективи — каза Харис. — Не сте ли съгласни?
— Аз тръгвам по левия път — каза Джордж и двамата с Харис заситнихме след него.
Не ни бе писано да слезем бързо. По тия места времето се сменя най-неочаквано и след петнайсет минути ходене се изправихме пред алтернативата да си намерим подслон или да прогизнем до кости. Избрахме първото и си намерихме дърво, което при обикновени обстоятелства можеше да ни предложи надежден заслон. Но шварцвалдската гръмотевична буря няма нищо общо с обикновените обстоятелства. Отначало се тешахме, уверявайки се един друг, че с този размах не може да продължи дълго. След това се опитахме да се успокоим със съждението, че скоро ще бъдем мокри докрай и няма да ни е страх, че можем да се намокрим повече.
— Чудна работа — каза Харис. — Имам чувството, че бих се зарадвал, ако наблизо се намери някоя гостилничка.
— Според мен — каза Джордж — не е добра комбинация да си мокър и гладен. Ако до пет минути не спре, тръгвам.
— Планинските пущинаци — казах аз — са изключителни места в хубаво време. Но при обилен валеж, особено ако сте преминали възрастта, когато…