В този миг до ушите ни достигна глас, изхождащ от един дебел мъж, който стоеше на петнайсетина метра от нас под голям чадър:
— Няма ли да влезете?
— Къде да влезем? — попитах.
В първия момент помислих, че е някой от ония нещастници, които се опитват да проявяват духовитост, когато в положението няма нищо духовито.
— В гостилницата — уточни той.
Излязохме от подслона си и изтичахме при него. Желанието ни бе да научим нещо повече по въпроса.
— Виках ви от прозореца — уведоми ни дебелият господин, когато се приближихме, — но вие не чувахте. Тая буря току-виж продължила още цял час, съвсем ще се измокрите.
Беше добродушен немлад човек, загрижен за нас.
— Извънредно мило от ваша страна — казах. — Ние не сме луди. Щяхме ли да стоим от половин час под това дърво, ако знаехме, че на двайсет крачки има гостилница, затулена от дърветата! Нямахме представа, че сме толкова близо до гостилницата ви.
— Аз затова излязох — поясни възрастният господин, — защото си помислих, че може и да не знаете.
Оказа се, че всички посетители на хана са ни зяпали през прозорците и са се чудели защо стоим там като последни нещастници. Ако не беше любезният възрастен господин, тия глупаци сигурно са щели да ни зяпат целия следобед. Ханджията се извини с думите, че сме му заприличали на англичани. Това не е метафора. Европейците искрено вярват, че всеки англичанин е луд. Убедени са в това точно както всеки английски селянин е убеден, че французите се препитават главно с жаби. Колкото и да се опитва човек да разсее тази заблуда, невинаги успява.
Оказа се уютна гостилничка с добра кухня и задоволително Tischwein (Трапезно вино (нем.)). Останахме няколко часа, изсушихме се, нахранихме се, обсъдихме гледката от върха. Малко преди да си тръгнем, стана нещо, което показа колко по-вълнуващо е в тоя свят въздействието на злото в сравнение с въздействието на доброто.
Влезе един пътник с изтерзан вид. В едната си ръка носеше тухла, вързана с въженце. Влезе нервно и припряно, затвори грижливо вратата след себе си, провери дали е затворена добре, дълго и втренчено се взира през прозореца и след това с въздишка на облекчение остави тухлата на пейката до себе си и си поръча ядене и пиене.
В цялото му поведение имаше нещо загадъчно. Зачудихме се за какво ли му е тази тухла, защо затвори толкова грижливо вратата, защо надзърта тревожно през прозореца, но видът му беше твърде злочест и не подканяше към разговор и ние се въздържахме да му зададем въпроси. След като хапна и пийна, той се поотпусна, въздишките му се поразредиха. Протегна крака, запали смрадлива пура и я засмука със спокойно доволство.
Онова, което последва, стана толкова неочаквано, че не може да се даде подробно обяснение. От кухнята в салона влезе фройлайн с тиган в ръка. В следващия миг цялото помещение се обърна с главата надолу. Когато фройлайн с тигана бе пред входната врата, тя се разтвори с трясък, сякаш всички духове на злото я издъниха. В гостилницата се втурнаха две прасета и една кокошка. Дремещата върху едно бирено буре котка изфуча, изпълнена с огнедишащ живот. Фройлайн изпусна тигана и се просна възнак на пода. Човекът с тухлата скочи и преобърна масата пред себе си заедно с всичко на нея.
Всички затърсиха с поглед причинителя на бедствието и го откриха веднага в лицето на не съвсем породист териер с остри уши и катерича опашка. Гостилничарят изскочи през другата врата и се опита да го изрита навън. Вместо него уцели едно от прасетата, по-тлъстото. Ритникът беше енергичен, добре премерен и точен. Дожаля ни за клетото животно, но нашата жалост бе несъизмерима с жалостта, която самото то изпита към себе си. То тутакси спря да тича насам-натам, седна в средата на гостилницата и призова цялата Слънчева система за свидетел на несправедливостта, на която е станало жертва. Жалбата му сигурно се е чула в околните долини и там много са се чудили какво природно бедствие е сполетяло планината.
Кокошката, която влетя с прасетата, се оказа удивителна птица. Изглежда, умееше да се катери по отвесна стена. Двете с котката събориха всичко, което още не беше на пода. След малко девет души в затворено помещение се опитваха да ритнат едно куче. Сякаш от време на време някой го улучваше, понеже спираше да лае и изскимтяваше. Но усърдието му ни най-малко не намаляваше. Всяко нещо се плаща — вероятно разсъждаваше то, — а за толкова забавно нещо, като гоненето на прасета и кокошка, си струва да се плати.
Освен другите удовлетворения за кучето оставаше и това, че срещу всеки стигнал го ритник другите живи същества получаваха по два. А четири почти неизменно достигаха нещастното прасе, което продължаваше да седи посред гостилницата и да надава вопли. Ритането на това куче бе като игра на футбол с топка, която никога не е там, където се целиш. След като обаче си се засилил, вече не можеш да спреш и единствената ти надежда е кракът ти да срещне някакво препятствие, за да не се озовеш по гръб на пода. Ако някой все пак ритнеше кучето, това ставаше съвсем случайно и напълно неочаквано за ритащия, който обикновено след това падаше върху прасето.