Кой знае колко щеше да продължи тая бъркотия, ако не бе прекратена от едно проницателно хрумване на Джордж. От известно време той бе насочил вниманието си не към кучето, а към другото прасе — движещото се. Най-сетне успя да го спипа натясно и го убеди да напусне гостилницата. Животното излетя през вратата с проточено квичене.
Ние винаги се стремим към онова, което нямаме. Едно прасе, кокошка, девет души и котка по мнението на кучето не можеха да се сравнят с изчезващата плячка. То неблагоразумно се втурна подир прасето, а Джордж затвори вратата след него и пусна резето.
Гостилничарят се изправи и огледа обстановката.
— Много игриво куче имате — каза той на човека с тухлата.
— Не е мое — навъсено отговори човекът.
— Чие е? — запита ханджията.
— Не зная — отговори той.
— Не, такива не ми минават! — каза гостилничарят, вдигна портрета на германския император и го избърса с ръкав от разлятата по него бира.
— Зная, че не минават — каза човекът с тухлата. — Дори не очаквам някой да ми повярва. Омръзна ми да се кълна, че това куче не е мое. Никой не ми вярва.
— Защо ходиш с него, като не е твое? — каза ханджията.
— Аз не ходя с него — отговори човекът, — то ходи с мен. Лепна ми се тая сутрин в десет часа и не иска да ме остави. Когато влязох тук, реших, че съм се отървал от него. Избягах, докато то убиваше една патица на петнайсет минути път от тук. Сигурно ще трябва да я платя на връщане.
— Не се ли опита да го прогониш с камъни? — попита Харис.
— Не съм се опитвал ли! — отвърна човекът. — Ръката ме заболя от хвърляне, а то реши, че това е игра, и ми ги носеше обратно. Ето, от един час мъкна тая тухла, за да го цапардосам с нея, но то всеки път застава малко по-далеч и ме гледа със зинала уста.
— Отдавна не съм чувал толкова смешна история — каза гостилничарят.
— Радвам се, че някой я намира за забавна — каза човекът.
Оставихме го да помага на гостилничаря да събере изпочупеното и поехме отново на път. На десетина крачки от вратата вярното куче чакаше приятеля си. Изглеждаше уморено, но доволно. Явно беше куче с неочаквани хрумвания и за миг ни хвана страх да не хареса нас. Но то ни остави с безразличие да го отминем. Верността му към тоя неотзивчив човек беше наистина трогателна и ние се отнесохме с уважение към нея.
След като се нагледахме на Шварцвалд, тръгнахме с велосипедите през Алт Брайзах и Колмар за Мюнстер, откъдето предприехме кратко изследване на Вогезите. Някога в миналото Алт Брайзах, тая крепост връз скали с реката, минаваща ту от едната, ту от другата й страна (защото в неопитната си младост Рейн май никога не е бил сигурен кой път да избере), е бил изключително привлекателен като резиденция за любителите на новото и вълнуващото. Които и да са водили война и за каквото да са я водили, Алт Брайзах е бил винаги замесен. Всички са го обсаждали, мнозина са го превземали, повечето отново са го губели и никой като че ли не е могъл да го задържи. В чие владение е и какъв е, жителят на Алт Брайзах никога не е бил съвсем уверен. Един ден бил французин, а после, преди да е бил научил достатъчно френски, за да си плати данъците, ставал австриец. Докато се мъчел да разбере какво трябва да прави, за да е добър австриец, изведнъж се научавал, че вече не е австриец, а германец, макар и никога да не е знаел със сигурност от кой от десетината вида германци. Един ден откривал, че е католик, на следващия осъмвал ревностен протестант. Единственото, което е могло да създаде някаква стабилност в съществуването му, е било неизменното задължение да плаща тежки тегоби за привилегията да е това, което е в момента. Но почне ли да мисли за тия неща, човек изпада в недоумение: защо в средновековието някой друг освен царете и бирниците изобщо си е давал труд да живее?
По разнообразие и красота Вогезите не могат да се сравнят с Шварцвалд. Предимството им от гледище на туриста се състои в по-голямата им беднотия. На вогезкия селянин му липсва прозаичното чувство за доволно благополучие, което разваля съседа му от отсрещния бряг на Рейн. Селата и стопанствата се отличават най-вече с чара на разрухата. Другото, с което изпъква Вогезкият край, са старините. Безброй замъци са кацнали там, където на пръв поглед могат да гнездят само орли. Други, започнати от римляните и довършени от трубадурите, са покрили огромни площи с лабиринта на запазени още стени, където можеш да блуждаеш с часове.