Съмнявам се дали може да се каже нещо в защита на немските дуели. И да може, то се отнася само до двамата противници. Въздействието върху зрителите е единствено развращаващо. Познавам се достатъчно добре, за да съм сигурен, че не се отличавам с особена кръвожадност. С други думи, реакцията ми би трябвало да е нормална. Преди началото на първия двубой изпитвах любопитство, примесено с тревога. Когато рукна кръв и започнаха да се показват нерви и мускули, ме завладя смесица от отвращение и жалост. При втория дуел, трябва да призная, по-благородните ми чувства взеха да заглъхват, а по време на третия, когато въздухът натегна от странния горещ мирис на кръв, на мен, както казват американците, ми падна червено перде пред очите.
Жадувах за още. Вгледах се в лицата наоколо и различих по повечето от тях същата ненаситност. Ако съвременният човек се нуждае от разпалване на кръвожадността, значи Mensur е полезна институция. А нуждае ли се? Ние непрекъснато говорим за нашата цивилизованост и човечност, но онези от нас, които не превръщат лицемерието си в самоизмама, знаят, че под колосаните ни ризи се спотайва дивакът с всичките му непокътнати инстинкти. Понякога може и да го няма за малко, но няма защо да се страхуваме, че ще изчезне съвсем. От друга страна, май не е разумно прекалено да го поощряваме.
В полза на класическия дуел, ако разсъждаваме сериозно, все пак може да се изтъкнат някои доводи. А немският Mensur не води до нищо добро. Той е детински и фактът, че е жестока, зверска игра, не го прави по-малко детински. Раните нямат истинска стойност, защото достойнството на раняването е не в размерите, а в каузата, заради която е получено. Вилхелм Тел с право е един от световните герои, но какво бихме казали за членовете на клуб от бащи, събиращи се два пъти седмично, за да стрелят с лък по ябълки върху главите на синовете си? Младите немци могат да се сдобият с белезите, които толкова ценят, дразнейки дива котка! Влизането в някаква общност с единствената цел да бъдеш накълцан, принизява човека до интелектуалното равнище на танцуващ дервиш. Пътешественици разказват за диваци в Централна Африка, които изразявали чувствата си в тържествени случаи, като скачали и се сечали с брадви. Не е нужно Европа да им подражава. Mensur всъщност е reductio ad absurdum4 (Довеждане до абсурд (лат.)) на дуела и ако самите немци не виждат въплътената в него жестока ирония, ни остава само да ги съжалим за липсата на чувство за хумор.
Човек може да не споделя обществената нагласа в полза на дуелите и все пак да я разбира. По-трудно се оспорват университетските правила, които, ако не насърчават, поне опрощават пиянството. Не всички немски студенти се напиват — всъщност повечето обикновено са трезви, макар и не прилежни. Ала има едно малцинство с всеобщо призната претенция за представителност, което умее да смуче по половин ден и цяла нощ, запазвайки известна функционалност на петте си сетива. Не всички негови членове изглеждат по един и същ начин, но е нещо обикновено във всяко университетско градче да видиш младеж, ненавършил двайсет години, с фигурата на Фалстаф и главата на Рубенсов Бакхус. Така или иначе, приемаме, че немската девойка се прехласва от лица, накълцани и после скърпени сякаш от всякакви, съвсем неподхождащи си материали. Но, ей Богу, какво привлекателно може да има в едно разплуто лице на петна, в търбух, така издут напред, че заплашва всеки миг да катурне цялата фигура! Но и какво друго може да се очаква, след като хлапакът изпива първата бира на закуска — Frühschoppen (Сутрешна чаша вино или бира (нем.))– в десет часа сутринта и свършва с Kneipe в четири след полунощ?
Това Kneipe е един вид ергенски гуляй, безобиден или много буен в зависимост от участниците. Един младеж кани състуденти — десет или сто души — в някоя кръчма и им предлага толкова бира и толкова евтини пури, колкото са в състояние да изпият и да изпушат, без да им прилошее. Самото дружество също може да бъде домакин. И тук, както във всяко нещо, се проявява немското чувство за дисциплина и ред. При влизането на поредния новодошъл всички се изправят, тракват токове и го поздравяват. Когато всички места се заемат, се избира председател, чието задължение е да обявява номера на песните. На масата има напечатани песнопойки, по една за двама души. Председателят извиква: „Номер 29, първият куплет“ — и всички запяват, надничащи по двама в книжката помежду им, все едно в псалтир. След края на всеки куплет се прави пауза, докато председателят обяви следващия. Тъй като всеки немец е учил пеене и повечето имат приятни гласове, ефектът е поразителен.