Германецът е това, което французите наричат gourmand (Чревоугодник, лакомник (фр.) ). Все още има английски стопани, които разправят, че „земеделие“ значи „гладна смърт“, но си похапват здравата по седем пъти на ден. Веднъж в годината по цяла Русия настъпва едноседмично пиршество, по време на което много хора умират от преяждане на блини, но това е религиозно празненство и се прави по изключение. Както и да го погледнем, като човек с апетит германецът изпъква сред народите на земята. Той става рано и докато се облича, гаврътва няколко чаши кафе заедно с пет-шест топли хлебчета с масло. Но чак към десет часа сяда на трапезата за нещо, което с основание може да се нарече закуска.
В един или един и половина е главното му хранене, обядът. Той го превръща в сериозна задача и обядва по час-два. В четири часа отива на кафене, където яде сладкиши и пие шоколад. Вечерта посвещава на ядене изобщо — не едно установено сядане на трапезата или поне няколко, ами поредица похапвания; бутилка бира и един-два belegte Semmel, да речем, към седем; още една бутилка бира и Aufschnitt (Студена закуска от различни колбаси (нем.)) в театъра през антракта; малка бутилка бяло вино и Spiegeleier (Яйца на очи (нем.)), преди да се прибере у дома; после парче сирене или салам с още бира, за да не му преседне, преди да си легне.
Но той не е това, което французинът нарича gourmet (Ценител на хубавото ядене (фр.)). Френски готвачи и френски цени не са правило за неговите ресторанти. Той предпочита своята бира или евтиното си бяло вино пред повечето скъпи марки бордо и шампанско. И наистина добре е да ги предпочита, защото човек е склонен да повярва, че всеки път, когато продава бутилка вино на германски хотелиер или търговец, френският винар се опитва да си върне за Седан (Град в Северна Франция, където Наполеон III се предава на прусците на 1.IX.1870 г.). Това е глупаво отмъщение, ако вземем под внимание, че като правило германецът не го пие; наказан остава някой невинен английски турист. Може би обаче френският търговец си спомня и Ватерло и смята, че все пак постига целта си.
В Германия нито ти предлагат, нито можеш да очакваш скъпи развлечения. Всичко е непревзето и непринудено. Германецът не упражнява скъпи спортове, за които да плаща, нито поддържа луксозни заведения, няма големеещи се богатски кръгове, за които да се докарва. Главното му удоволствие — едно място за операта или за концерта — се заплаща с няколко марки, а жена му и дъщерите отиват там с ушити вкъщи рокли, с метнат на главата шал. Наистина отсъствието на всичко показно в цялата тази страна действа много освежително за очите на англичанина. Частните каляски са малко и се срещат рядко, а дори и файтонът Droschke се използва само когато няма по-бърз и по-чист електрически трамвай.
По тоя начин немецът запазва независимостта си. Търговецът в Германия не раболепничи пред клиентите си. Случи ми се да придружавам една англичанка, излязла по пазар в Мюнхен. Тя беше свикнала да пазарува в Лондон и Ню Йорк и намираше кусур на всичко, което продавачът й показваше. Не защото наистина не го харесваше — просто това беше нейният стил. Обясняваше, че можела да намери повечето от тия неща по-евтино и от по-добро качество другаде; не че наистина мислеше, че може, просто є се струваше добре да го каже на търговеца. Казваше му, че стоката му била безвкусна (както обясних, тя не искаше да го обиди — това беше нейният стил), че в нея нямало разнообразие, че не била последната дума на модата, че простеела, че не изглеждала трайна. Търговецът не спореше с нея, не й възразяваше. В един магазин той сложи нещата обратно в кутиите им, върна кутиите на съответните рафтове, отиде в малката стаичка зад дюкяна и затвори вратата.
— Няма ли най-сетне да се върне? — попита дамата, след като изминаха една-две минути.
В тона й прозвуча не толкова въпрос, колкото израз на нетърпение.
— Съмнявам се — отговорих.
— Защо? — попита тя изумена.
— Предполагам, че сте го отегчили — отговорих й аз. — По всяка вероятност в тоя момент той пуши лула и си чете вестника зад вратата.
— Колко чудноват продавач! — възкликна моята приятелка, събра пакетите си и с възмущение излезе.
— Такъв им е обичаят — обясних. — Той ви предлага стоката. Ако я искате, можете да я получите. Ако не я искате, той вероятно би предпочел да не влизате и да не му говорите за нея.
При друг случай в пушалнята на германски хотел един дребен англичанин ми разказа една история, която, ако бях на негово място, бих запазил за себе си: