— Разбирам — казах аз.
— Нали й е влязла муха в главата да правим баня — продължи той.
— Чух за това — казах, — тя пусна тая муха и на Етълбърта.
— Е, нямаше как, съгласих се да започнем работата веднага, не можех да се противопоставям повече, след като тя бе толкова мила по другия въпрос. Ще ми струва в най-добрия случай сто лири.
— Толкова много? — зачудих се аз.
— Нито петак по-малко — потвърди Харис, — само материалите са шейсет.
Домъчня ми за него.
— А освен това и кухненската печка — продължи Харис. — За всичко, което от две години насам не е станало както трябва в тая къща, виновна е кухненската печка.
— Зная — рекох.
— Седем къщи сменихме, откакто сме се оженили, и всеки път кухненската печка беше по-лоша от предишната. Сегашната не само е негодна, ами е и злобна. Знае кога ще имаме гости, и умира да развали всичко, каквото може. Ще си вземаме нова — каза Харис, но нямаше радост в гласа му. — Клара реши, че ще ни излезе по-евтино, ако направим двете неща едновременно. Мисля си — каза Харис, — че ако някоя жена поиска брилянтена диадема, ще обясни, че така се пестят пари за шапка.
— И колко, смяташ, ще ти излезе печката? — попитах. Въпросът ме интересуваше.
— Не знам — отговори Харис, — сигурно още двайсет лири. После говорихме за пианото. Забелязвал ли си някаква разлика между едно пиано и друго? — попита ме той.
— Май на някои звукът е по-силен — отвърнах, — но с това се свиква.
— Нашето не било добро във високия регистър — каза Харис. — Между другото какво е това „висок регистър“?
— Оня край, от който започва да ти пищи в ушите — обясних аз. — Тия клавиши, дето звънтят, сякаш си ги настъпил по опашката. „Избраните пиеси“, дето ги свирят, завършват с едни завъртулки точно в тоя висок регистър.
— На нашите не им стигал един висок регистър, на старото ни пиано — каза Харис, — искат още един. Ще трябва да го преместя в детската стая и да купя ново за гостната.
— Още нещо? — попитах аз.
— Не — отвърна Харис, — май друго не успя да измисли.
— Като се върнеш у дома — казах му аз, — ще видиш, че се е сетила за още нещо.
— За какво? — попита Харис.
— За къща във Фокстън.
— За какво пък й е дотрябвала къща във Фокстън? — учуди се Харис.
— За живеене — предположих — през летните месеци.
— Тя ще ходи с децата при родителите си в Уелс — възрази Харис, — те са ни поканили.
— Навярно — казах — ще отиде в Уелс, преди да отиде във Фокстън, а може да се отбие в Уелс на връщане у дома, но въпреки това ще иска къщата за сезона във Фокстън. Може и да греша, надявам се заради теб, че греша, но май съм прав.
— Скъпо ще ни излезе това пътуване — рече Харис.
— Предложението поначало беше идиотско — казах.
— Глупаво беше да слушаме Джордж — добави Харис. — Някой ден ще ни вкара в истинска беля.
— Винаги е забърквал каши — съгласих се аз.
— Толкова е вироглав! — додаде Харис.
В този миг в хола прозвуча гласът на Джордж. Питаше дали има писма за него.
— По-добре да не го заговаряме на тези тема — предложих аз, — вече е твърде късно да се отказваме.
— Нищо няма да спечелим, ако се откажем — отговори Харис. — Все едно, ще трябва да направя банята и да купувам ново пиано.
Джордж влезе с много весел вид.
— Е — запита той, — наред ли е всичко? Разбрахте ли се?
Нещо в тона му не ми хареса. Както забелязах, и Харис се понамръщи.
— За какво да сме се разбрали? — попитах аз.
— Ами за заминаването — отвърна Джордж.
Стори ми се, че е дошло време да обясним някои неща на Джордж.
— В семейния живот — започнах — мъжът предлага, жената се подчинява. Това е неин дълг, така учат всички религии.
Джордж скръсти ръце и вдигна очи към тавана.
— Може понякога да се закачаме и да се шегуваме за тия неща — продължих, — но опре ли до дела, винаги така става. Ние просто казахме на жените си, че заминаваме. Естествено, на тях им е мъчно, иска им се да дойдат с нас, а ако не е възможно — ние да останем с тях. Но ние им изложихме нашите желания и толкова.
Джордж каза:
— Моля да ме извините, не съм разбрал. Нали съм ерген. Хората ми разправят това-онова, а аз слушам.
Казах му:
— Точно там ти е грешката. Когато искаш да се осведомиш, ела при Харис или при мен и ще ти кажем истината.
Джордж ни поблагодари и ние пристъпихме към належащата работа.
— Кога заминаваме? — попита Джордж.
— Ако питате мен — отговори Харис, — колкото по-скоро, толкова по-добре.
Желанието му беше, предполагам, да се махне, преди госпожа Харис да успее да намисли още нещо. Разбрахме се за следващата сряда.