И тропна с крак.
Слугините се навървиха една след друга като патици. Безшумно се измъкнаха.
Подир малко пристигна цар Патаран по нощница. Той пристъпваше важно и се подпираше на жезъла си. Беше брадясал като таралеж. Сплъстената му коса, като на калугер, стигаше до раменете. Короната му, вързана с конец, се клатушкаше върху гърба му.
Негово величество пристъпи страхливо и протегна ръце към дъщеря си — да я прегърне. Приготви устни да сложи бащина целувка върху челото й.
— Пиленцето ми — рече той, — какво има?
— Татко — започна Вейхайвей, — няма да ти позволя да ме целунеш, додето не ми донесеш една…
Царят я прекъсна:
— Всичко, каквото пожелаеш — ще го имаш, гълъбче ненагледно.
— Не ти вярвам, закълни се!
— Заклевам се в моя непобедим царски меч! — викна величеството.
Тогава Вейхайвей викна тържествено:
— Аз искам една златна ябълка!
Дарят се стъписа, сякаш беше ударен от гръм:
— Каквооо?
— Една златна ябълка, глухчо! — кресна на ухото му княгинята. — От ония, които Ламята носи всяка година на своя син.
— Как ще взема ябълка от Ламята? — стъписа се царят и направи три крачки назад.
— Най-напред ще я убиеш! Царят дигна очи към тавана:
— Чувате ли, звезди небесни?
— Или прати войниците си да я пометат! Ти имаш един милион войници! Защо ги хрантутиш, ако не могат да се разправят с една нищо и никаква Ламя?
Царят смирено отвърна:
— Че аз не ги храня. Те сами ядат. Всеки носи в ботуша си по една дървена лъжица и с нея сърба чорба.
— А кой ги командува? — попита хитро Вейхайвей. Царят отговори гордо:
— Аз!
— Тогава заповядай им още утре да потеглят на бой срещу Ламята! — извика в самото му ухо Вейхайвей. — Нито думичка повече!
Царят дигна ръка към челото си и отдаде чест:
— Слушам, котенце!
А на себе си изломоти:
— Сега я оплескахме.
И като удари три пъти с жезъла си по мраморния под, негово величество се възправи, както подобава на един безстрашен владетел, и гласът му прокънтя в целия дворец:
НА БОЙНОТО ПОЛЕ
На другия ден по безконечното равно поле, което се ширеше между града на цар Патаран и Ламската гора, настъпиха един милион войници. Настана голямо оживление. Бойни викове огласиха цялата околност. Засвяткаха шлемовете и щитовете на войниците, звъннаха копията и мечовете им. Тръбачите възправиха нагоре сребърни тръби и ги надуха. Барабанен грохот отмерваше крачките на два милиона ботуши.
Всичките зайци в полето се разбягаха, лалугерите потънаха в дупките си, тревичките полегнаха.
Накрай полето, където се надигаше като стена мрачна гора, бяха застанали Ламята и нейният син Ох.
И нали бяха много далеко — те изглеждаха съвсем мънички. Колкото повече приближаваха войниците към границата на враговете, толкова Ламята, и великанът Ох ставаха по-големи.
Ламята беше троеглава. На всяка глава имаше по две очи като месечини. Тия страшни очи мятаха блясъци. От ноздрите на главите й излизаха пламъци. Час по час от трите й уста се показваха три езика, надаваха змийски съсък и пак се прибираха.
Ох стоеше прав, разкрачен, мрачен и безочлив. Беше гол до кръста. Нямаше никакво оръжие. На шията му висеше старовремски телескоп, задигнат от наблюдателницата на древен звездоброец. Дигнал десница над челото си, той наблюдаваше мълчаливо настъпващия противник.
Когато първата военна верига наближи на петстотин разкрача, великанът рече на майка си:
— Не виждам царя. Къде е царят им? Ламята изръмжа:
— Крие се зад гърбовете на войниците си, както всичките царе. Ох хвана телескопа си с две ръце и го насочи към войнишките редици:
— Аха — кимна той, — виждам го, гледам го! Най-отзад се е сгушил в една колесница. Конете го теглят напред, а той се озърта назад!
Очите на Ламята се разшириха още повече:
— Не съм решила с огън ли да ги изгоря, или да ги изгълтам. Великанът се обърна към майка си:
— Моля ти се, майко, остави ми ги!
— Защо ти са?
— Ще ги заробя. Един милион души ще намъкна в моите подземни работилници. Ще ги накарам да ми работят, докато са живи. Те са много изкусни майстори. По всичките пазари на света ще се продават моите стоки. Ти, майко, остани тук, а пък аз ще ги посрещна.