Златушка покорно седна, сви се и започна да наблюдава великана.
Клепките й затрепкаха катр крилца на пеперудка, която се върти край пламък.
Ох отвори един долап, извади кръгла старовремска софра и я намести до казана. Посегна и взе от полицата две пръстени паници — едната голяма като корито, друга, та — бебешка, и ги сложи на софрата. Бръкна в лъжичника й извади две лъжици. Едната като копаня, а другата колкото детска шепичка. Малката лъжичка сложи до малката паничка, а с голямата бръкна в казана, загреба цял бут от крокодил и го сипа в голямата паница. В паничето задели едно малко парче месо, колкото пилешко дробче. Грубо блъсна паничето пред Златушка и изръмжа:
— Яж!
Златушка поклати глава с отвращение:
— Не ми е гладно.
Великанът се намръщи и скръцна със зъби:
— Или ще ядеш, или ще те хвърля жива в казана!
Седна на пода разкрачен, гърбом към гостенката. Софрата остана между краката му. Замляска лакомо и неприлично.
Златушка не снемаше от него очи, втрещена и пребледняла. Без да я забележи домакинът, тя бръкна в пазвата си, извади котенцето. Котенцето, което беше изгладняло много, сложи предните си лапички върху златушкината паничка и захапа месото. Измъкна го и се мушна с него под миндера.
Ох се обърна към Златушка задавен. В лакомията си той беше налапал целия крокодилски бут, който преседна на гърлото му.
— По-по-по-тупай ме по гърба! — едвам проговори великанът и изблещи очи.
Златушка се залови да го тумка с два юмрука. Великанът преглътна с мъка и я спря:
— Стига! Мина ми. Моят гръб не е барабан. Голямко парче налапах, затуй се задавих. А ти, както виждам, си изяла крокодилското месо. Утре ще ти дам ухо от мечка стръвница.
Остави лъжицата и посегна към тамбурата. Взе я, сложи я на коленете си и започна да дрънка:
Сетне се обърна към Златушка: —
— Знаеш ли да пееш? Златушка отговори тихо:
— Знам.
— Изпей ми една песен! — заповяда великанът. — Ако ме преспиш — утре ще кажа на Ламята да не те яде. Ще живееш при мене и ще подклаждаш казана, когато ме няма тук.
Подаде й тамбурата. Златушка я пое, едвам докосна с пръсти жичките й, въздъхна и запя с ярешки глас:
Ох се прозя, изтегна се на миндера и проговори лениво:
— Пееш, сякаш котенце мърка…
Протегна ръцете си, намести ги под главата си, заспа. Захвана да хърка.
Златушка се наведе и заразглежда: рунтавите му вежди, които приличаха на къдели, страшните му зъби, които бяха глигански, големия ключ на шията му. Посегна към ключа, но тъкмо в туй време някой блъсна вратата.
В стаята се вмъкна Ламята. От пламъка на очите й всичко наоколо грейна.
Чудовището подозрително впи поглед първо в спящия великан, сетне в момичето. Златушка се сви като врабче, над което се е надвесил котарак. Не можа да издържи погледа на Ламята, която пристъпи към нея. Горката Златушка побягна с писък към крайния кът на стаята и се навря под миндера.
Тогава изпод миндера изскочи котенцето на Златушка — цялото настръхнало. Хвърли се срещу Ламята, изправено на задните си крачка, с нокти, готови да се забият в езика й.
Ламята изненадана се спря и наместо да върви напред — заднешком се повлече към вратата. Котенцето, я гони до прага.
Подир малко Златушка си подаде главата, погледна към вратата и като се увери, че страхотията не е вече в стаята, измъкна се и се изправи.
— Трябва да бягам по-скоро — зашепнаха устните й, — защото Ламята ще ме изяде. Този ключ, дето го носи на шията си Ох, дали не отключва пътната врата?
Пристъпи на пръсти. Наведе се и с прехапани устни и затаен дъх полекичка откачи ключа от шията на великана.
Ох през сън долови нещо, размърда се, но не отвори очите си, защото спеше много дълбоко.
Златушка замръзна на място. Подир малко великанът се отпусна и започна пак да хърка.
Тогава момичето зашепна на котенцето:
— Мъркай му, какиното, мъркай! Не му давай да се събуди! Котенцето приближи до главата на великана и започна да преде вретено по котешки. Ох си помисли, че Златушка му пее, и се усмихна. А в туй време девойката излезе навън и тръгна по един дълъг коридор. Отляво и дясно бяха изправени воденични камъни — играчките на великана, когато е бил малък, коридорът завършваше с дървена врата, изпонашита с ковашки гвоздеи.