— Само змии и лами ли ще срещам на тоя Долна земя? — си рече Юнакът и подскочи. Хвана се за най-долния клон и чевръсто почна да се подема. До двата чуковати клона той стигна тъкмо когато змията се беше надвесила над гняздото. С немощни крилца пърполяха орлетата и жално-милно пискаха.
Юнакът безшумно измъкна меча си и без да замахва, чукна лекичко змията с острието през кръста и я разсече на две. Двете змийски половини се свлякоха между клоните.
Тъкмо в този миг тъмен облак засенчи целия площад. То не беше тъмен облак, а една орлица със сребристи великански крила. Тя отдалече беше съзряла човека, наведен над гняздото, и налетя стремглаво — да му изкълве очите.
— Стой, мамо — запищяха и се раздвижиха орленцата. — Какво мислиш да правиш? Този човек ни отърва от змията, а ти искаш да го погубиш!
Орлицата изви главата си, погледна с едно око към земята, видя двете змийски половини и разбра всичко. Кацна на земята и отпусна крилата си успокоена. И Юнакът слезна от дървото. Тогава орлицата му проговори с човешки глас:
— Спасителю на малките ми рожби, ти ми направи голяма добрина. Откак съм почнала да мътя — орлета не съм отглеждала, защото всяка година змията ме издебваше и изяждаше рожбите ми, преди да са им пораснали крилата. Кажи ми с какво мога да ти се отплатя?
Юнакът отговори:
— Аз отплата не искам, но ако можеш, изнеси ме на Горна земя, защото овенът, дето ме смъкна тука—тръгна по полето и се загуби от очите ми.
— Ще те изнеса, когато поискаш! — рече орлицата. — Всичко ще направя за тебе, защото си юнак.
И като изви глава, тя отскубна с клюн едно перо от опашката си и му го подаде:
— Вземи туй перо и го накичи на калпака си. Когато ти потрябвам — подхвърли го нагоре и кажи: „Да ми дойде орлицата!“. Перото ще литне като стрела и ще ме намери, където и да съм!
Победителят пое перото и го закичи на калпака си.
В ТРОННАТА ЗАЛА
В тронната зала на двореца негово величество седеше на трона си, полузатворил очи, отпуснал ръцете си надолу, изпружил краката си напред. Отметнала короната му настрана, Вейхайвей го пощеше с усърдие.
— Ох, таткооо — рече тя, — нали не си се къпал, откак ламтурникът запуши чешмата, главата ти се е превърнала на кошара за мисикоми.
— Какво е туй мисикоми? — попита величеството.
— Не знаеш ли? Ей, че си бил прост! Мисикомите са ония малки животинки, които се развъждат в косата и те карат да се чешеш.
Влезе маршалът на двореца, изкашля се в шепата си и съобщи:
— Дошъл е придворният художник Блюдолиз! Негово величество кимна с глава:
— Да влезе!
— Слушам, ваше величество! — с висок глас извика маршалът, обърна се и изскочи навън.
След малко той се върна и въведе художника Блюдолиз в тронната зала.
Художникът мъкнеше една голяма картина с позлатено кръжило. С мъка я отнесе до трона и я изправи срещу царя и княгинята.
Като видяха какво е нарисувал придворният художник, царят и Вейхайвей зяпнаха от учудване.
— Ааааа! — извика царят.
— Ооооо! — обади се княгинята.
На картината досетливият, художник беше нарисувал самия цар с гол меч в десницата. Надменен и велик. Десният му крак е стъпил върху туловището на Ламята, а три отсечени ламски глави показваха на какво е способен цар Патаран.
Царят поклати глава и рече: — Прекалил си го, драги. Победител на Ламята не съм аз.
— Все едно, ваше величество — лукаво се усмихна Блюдолиз, — ако оня не беше яубил, вие щяхте да я насечете на парчета. Всички знаят, че по-безстрашен цар не се е раждал на земята.
— Ти каза истината! Заслужаваш двойна награда: първо, защото си придворен художник, и второ, защото обичаш истината. Дръж!
Негово величество извади от джоба си една кесия с пари и му я хвърли като на куче.
Художникът пое майсторски кесията, поклони се до краката на Царя, окачи картината на най-видното място в тронната зала; и се изтегли заднешком, с лице към владетеля.
Тогава Вейхайвей се обърна към баща си и започна глезено:
— Таткооо!
— Кажи, кукло! — рече царят.
— Сега пък искам да се оженя!
— Тъй ли? — скокна царят. — За кого?
— За оня, дето уби Ламята! — тропна с крак княгинята.
— Е — разпери ръце царят, — ти вече го прекаляваш! Завчера: „искам златна ябълка“, днес: „искам мъж“! Добре, да го приберем в двореца, но защо ни е, когато не е достоен за тебе?
— Как да не е достоен? — пресече го Вейхайвей. — Много е хубав!
— В жилите му не тече царска кръв! — натъртено рече цар Патаран.
— Ами кой уби Ламята? Кой ми отърва живота? — попита Вейхайвей.